Гълфстрийм протича през океана, но океанът не го поглъща. Течението запазва топлината си дори и в ледените води на Северния Атлантик.
Вярващите живеят в този свят, но светът не трябва да ги поглъща. За да изпълнят мисията си в този свят, християните не трябва да се поддават на влиянието на леденото безразлично, безбожно общество, в което живеят.
В Библията се казва: „Не се съобразява с тоя век“. Исус наистина седеше на една маса с бирниците и грешниците, но той не попада  под тяхното лошо влияние, те не можеха да го съблазнят. Напротив, той използва всяка възможност, за да им покаже истината и да приведе душите им от смърт към живот.
Живеейки в обществото, ние трябва да общуват не само с тези, които са ни приятни. Трябва да не пропускаме възможностите да споделяме вярата си с тези, които не познават Христос.
Могат ли хора, с които се срещате всеки днес, да усетят присъствието и любовта на Христос?

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.

Имало едно малко миещо мече Енот. То се бояло от всичко и за това нямало приятели. Трудно му било да се запознае с някого.
Всяка сутрин то ходело за съчки до реката. Но с пръчките не можело да говори и му било скучно.
Една сутрин мечето забелязало на реката катеричка. Тя миела гъбки и ги слагала в кошницата си. Мечето се изплашило и тихо преминало реката, така че тя да не го забележи. То харесало много катеричката и си мислело само за нея.
Един ден, когато преминавал реката на едно по отдалечено място видял, че катеричката изпуснала кошничката си във водата и тя заплувала по течението към мястото, където бил Енота.
Катеричката се опитвала да я отлони с пръчка към брега, но тя била вече отишла много далече.
Тези гъби катеричката ги е събирала цяла година, станало и тъжно, че ги губи и заплакала.
Мечето стояло като вдървено, но това бил единственият случай, когато можело да помогне на катеричката. Енотът много се страхувал да направи това, защо и сам не знаел.
Кошничката го приближавала, коленете му се разтреперали, нещо го стискало за гърлото, пот избил на челото му, станало му студено.
И когата кошничката започнала да се отдалечава от него, той най-накрая се решил. Скочил във водата и потънал до кръста, но хванал кошничката и я изнесъл на брега.
От студената вода всичкте му страхове се стопили. Мечето смело отишло при катеричката подало ѝ кошничката и казало:
– Ето ви кошничката, не се притеснявайте.
Катеричката много се зарадвала, погледнала Енота и казала:
– Много благодаря. Ти си истински приятел.
Малкото мече заподскачало щастливо. Никой до сега не му е казвал толкова хубави думи.
– Но ти си мокър, – казала катеричката, – ела у нас да се изсушиш.
Двамата отишли при катеричката, пили чай, яли сладки и дълго разговаряли.
От тогава мечето и катеричката станали приятели и си помагали.

Постояното натрупване на наноси в долното течение на реките, прорязани от разклонената мрежа на ръкавите и притоците, в древността са се наричали „делти“.
Това име им е дадено заради приликата на триъгълното устие на река Нил с буквата от гръцката азбука делта – Δ.
Най-голямата делта на Земята има площ 105 640 кв. км и се намира на река Ганг. Там живеят повече от 145 милиона човека.

В Китай все може още да се вижда,…. докато……
В Китай е установен полувековен рекорд по брой на дните със смог в годината. Според метеорологичното управление в Китай, от началото на годината средният брой на дните със смог е 4.7, което е 2,3 дни по-дълго в сравнение с предходните години.
През октомври, в продължение на 10-15 дни бяха покрити със смог Шанси, Хенан, Анхой, Хунан, Хубей, Чжецзян, Цзянсу, Чунцин и Тянцзин. В югоизточната провинция Шанси, както и в повечето части на провинциите Хънан и Цзянсу  смогът е царял 15-20 дни, а на места повече от 20 дни.
Очаква се, че през първите десет дни на ноември в ръцете на смога да бъде Северен Китай, реките Хуанхъ и Хуайх, районите в средното и долното течение на реката Яндзъ и Съчуанската котловина.