Случва се у човек да възникнат убеждения, които са в разрез с доказателствата и реалността. Традиционно се смята, че това предизвиква психични заболявания.
Специалисти твърдят, че много от така наречените психически разстройства идват и си отиват като модата, прическите или дрехите. Формират се в зависимост от технологиите и културни тенденции на времето.

Самотата, отчуждението, чувството, че на никого не си нужен, които изпитват хората, са причина за така наречения синдром на тревожност.

Освен това специалистите твърдят, че тези симптоми в различно време са имали различни особености.

Така например, в края на 19-ти век много хора все още са се страхували от магьосничество и свръхестественото.

Всичко това се е променило, когато се появили новите технологии: телеграф, телефон, радио, телевизор, електрическа енергия, рентгенови лъчи, лазери и интернет.

Днес психозите са свързани с подозрението, че човек е под контрола на глобалните мрежи.

През 1940 година същите тези опасения са съществували около радиовълни.

Станко хвърли чантата си и се отпусна на меката кожена седалка. Анелия беше сложилa вода с лимонов сок на масичката. Станко напълни чашата си и отпи голяма глътка.

– Колкото повече мисля за положението, толкова по-лошо става. Не мога да разбера срещу какво точно сме изправени.

– Спомням си, че преди година една жена ми разказа странна история, – подхвърли Ивайло, но не довърши мисълта си.

– С един архитект разгледахме видеозаписа, който успяхме да направим, – каза Станко. – Той изчисли, че кулата, която видяхме под водата струва най-малко сто милиона долара.

– Имаш ли представа какво е предназначението ѝ?   – попита Пламен.

– Очевидно е построена над неотбелязани досега залежi от метан-хидрат, – предположи Станко.

– Ти беше много предпазлив, когато ми се обади, – прекъсна го Лазар. – Какво е това нещо? Не съм чувал за него.

– Не ти съобщих подробности, защото мисля, че някой подслушва комуникациите ни, – уточни Станко. –  Иначе от къде ще знаят  кога да включат кулата?

– Метан-хидратът е бъдещето на енергетиката, – започна да обяснява Владимир. – Представлява лед с метан, затворен в кристална решетка. Чел съм, че в тези залежи от въглеводороди на дъното на океана е затворена повече енергия, отколкото е необходима, за да задоволи потребностите ни за цели векове. Ресурсите от метан-хидрат са по-големи от въглищата, петрола и природния газ, взети заедно.

– Големите петролни компании се мъчат да разработят технология за експлоатацията им,  – допълни Станко. – но ще минат още много години преди това да стане реалност. Проблемът е, че залежите са нестабилни. Подводно свличане или земетресение може да стане причина милиарди тонове метан-хидрат да се изпарят и да изригнат. Ето защо експлоатацията е трудна. Петролната платформа може да наруши равновесието на метан-хидрата и да предизвика изригване, което ще разруши и освободи тонове парников газ. Природозащитниците правят всичко по силите си, за да предотвратят бъдещото му използване.

– Логично е – измърмори Анелия.

– Опасността е реална, – каза Лазар.

– Подводно свличане е освободило наведнъж огромни залежи по крайбрежието на днешна Норвегия, – каза Владимир. – Милиардите тонове метан-хидрат, които са стигнали до атмосферата, са повишили температурата в света и са спомогнали за бързото настъпване на края на първия ледников период.

– Каква е тази организация, която е намерила залежи от хидрати толкова навътре в океана? – замисли се Станко. – Доколкото ми е известно, никой не е търсил там. А кулата е направена или да охлажда хидратите, като вкарва разтвор от студена морска вода в дъното, или да ги затопли и да причини катастрофално изригване.

– Но защо? За какво му е на някого да го прави? – попита Пламен.

– Предполагам, – започна малко несигурно Владимир, – че кулата поддържа стабилността на метан-хидрата. Според експедиция на Националната агенция по океанография и метеорология преди десет години това течение не е съществувало. Те предполагат, че се е зародило в резултат на глобалното затопляне.

– Хората от тази организация, която е открила залежите, – предположи Анелия, – са осъзнали, че ако не направят нещо, за да попречат на топлината да разтопи леда, ще стане екологична катастрофа.

И все пак това бяха само предположения. Но кой стои зад всичко това?

Това бе поредното събиране на младите изследователи. На тези събирания те обсъждаха фантастични идеи или проекти, които им бяха направили впечатление.

Групата не беше много голяма, но участниците горяха от нетърпение да превърнат и най-големите фантазии в реалност.

Този следобед беше мрачен и начумерен от дъждовните облаци, които всеки момент бяха готови да се разплачат, но групата ентусиасти се бяха запалили от новата тема, която обсъждаха.

– Една от любимите истории, разказвани от любители на НЛО, смахнати по конспирациите и вярващите в нелепици е  експеримента във Филаделфия, – започна Пламен.

 – Тази история разпали интереса ми към физиката – призна си Запрян.

 – Макар и опроверган от създателя си, мита за филаделфииският експеримент остана популярна тема за разговори в някои от чатовете на Интернет, – засмя се Наталия.  – В легендата се разказва за скриването на американския военноморски плавателен съд „Елдридж“ от радарите във военното пристанище на Филаделфия.

 – Да, бях чувал за това, – подчерта Огнян. – По време на Втората световна война Айнщайн и Никола Тесла започнали да разработват тайна програма, известна като проектът „Дъга“. Те искали да създадат пречупващ светлината камуфлаж, за да скрият корабите на съюзниците от нацистките подводници.

– Новият ескадрен миноносец бил оборудван с всевъзможна научна техника, включително огромни електрически генератори, – започна да разказва Пламен. – Плавателният съд се обвивал в синьозелена мъгла, когато включели уредите и след миг избледнявал, а после отново се появявал, щом изключили захранването.

– Експериментът бил повторен няколко пъти до август 1943 година, – въодушевено заговори Запрян. – Плавателният съд избледнял в мъглата, само че този път се появил в Норфък. Няколко минути по-късно се върнал във Филаделфия и се материализирал.

– Очевидец намиращия се наблизо съобщил,  – уточни Наталия, – че видял неколцина членове на екипажа на „Елдридж“ да се разхождат като зашеметени, докато други продължавали да избледняват и да се появяват, сякаш били призраци.

 – Но това са глупости! – възкликна Мирослав. – Четох, че след години този очевидец е признал, че е съчинил цялата история. Освен това е доказано, че „Елдридж“ никога не е бил във Филаделфия, а Айнщайн е работил върху проекта „Манхатън“.

 – Науката е смесица от експерименти и вдъхновение, – започна философски да разсъждава Огнян. – Няма значение откъде идват идеите. Има безброй примери за изобретения, вдъхновени от легенди, митове и фантастика. През тридесетте години на 20 век радиото, което може да се носи в ръка, на Дик Трейси е било само фантазия, но сега никой не се съмнява в клетъчния телефон.

 –  Жул Верн описва атомна подводница почти цяло столетие преди един адмирал да направи „Наутилус“, – засмя се Наталия. – Научната фантастика предшества лазера, радара, сонара, космическите пътешествия, клонирането и стотици други технологии.

– Не ви ли е минавало през ума, че учените, се влияят от книгите, които са прочели като деца, и са се надявали някой ден да превърнат в реалност мечтите на писателите? – разгорещи се Пламен.

 – Добре – отстъпи Мирослав. – Признавам, че съм чел малко за квантовото телепортиране. Но всичко, което е постигнато, са няколко хиляди атома, кълбо от газ, изстреляно от точка А до точка Б в лабораторни условия. Твърдите, че може да се премести цял кораб, съставена от безброй атоми, и да го върнете в първоначалното му състояние?

 – Това не е квантово телепортиране, а нещо ново – въздъхна Запрян. – Нарича се магнитно скриване. Обектът не се  разгражда, а се премества в едно от четирите известни измерения, трите основни величини и времето.

 – Премахнете ли едно измерение от някой предмет,  – скочи Пламен, – той престава да съществува. Сянката е идеалният пример а това. Тя е двуизмерно копие на предмета, но не е самият предмет. Същият принцип важи и за времето. Извежда се кораб от нашето време и после се връща обратно.

 – Но ако нещо изчезне, за колко време се връща обратно? – попита Мирослава.

 – Това зависи от много фактори, – почеса се по главата Пламен.

Всички мълчаха, но това не бе разрешение за многото въпроси, които възникваха в главите им. Реалност, фантастика, научни постижения, измислица и мошеничество се объркаха в едно голямо кълбо, от което трудно можеше да се излезе……

В залата бяха стоварили три раници, съдържащи камъни с различна големина. Задачата бе да се пресъздаде стълб, какъвто е бил преди разтрошаването.

Бе взета само една малка част от камъните. Те бяха сканирани на компютъра. Машината забръмча едва доловимо.

След няколко минути Данчо завъртя екрана , за да им покаже какво е направил компютърът. Изображението приличаше на камък, но бе оцветено в зелено. Данчо докосна няколко клавиша и дигиталният камък стана сив.

– Ето го, вашият камък, – самодоволно каза Данчо.

– И сега какво? – попита неразбиращо Кольо.

– Ще сканирам всеки камък и след това компютърът ще сглоби дигиталните парчета.

Данчо изчака реакцията на Кольо и Симо, и добави:

– Няма ли да кажете поне: „Брей!“. Цели три години съм се опитвал да усъвършенствам този алгоритъм. Сега компютърът от десетки милиони решения ще избере това, което е най-доброто и според него ще подреди късовете. Това за сега е водеща технология. А вие какво си мислихте? Ще лепя парче по парче тези камънаци ли?

– Не, – побърза да каже Симо, за да прикрие, че точно това си е мислил. – Това дигитално изображение е добро. Колко време ще ти отнеме, за цялата конструкция?

– За по-трудоемката работа, сканирането на всяко парче по отделно, ще извикам двама помощници. Навярно ще искате да сглобите и оригинала, за това те ще номерират всички камъни.

– Добре, – кимна Кольо.

– Разходете се, изпийте по едно кафе и след около час и половина заповядайте,  – предложи им Данчо.

Кольо и Симо нямаха търпение и дойдоха десетина минути по-рано.

– Идвате тъкмо на време, – посрещна ги радостно Данчо, – приключваме с последните парчета.

Камъните бяха поставени в пликове върху масата и бяха номерирани.

– Забравих да попитам как е изгледала колоната, – каза Данчо.

– Нещо като малък обелиск висок около два метра, – уточни Симо.

– Компютърът ще направи дигитално сглобяване, без да знае параметрите, защото има само един начин, по който те могат да се подредят, – каза Данчо. – Но ако знаем размера и формата, това ще ни спести много работа.

След малко на екрана се появи реалистичното изображение на цялата колона. Кольо ясно видя йероглифите от четирите страни, докато моделът се въртеше.

Някои от парчетата липсваха, защото част от тях се бяха превърнали в прах при самото разрушаване, но донесените бяха напълно достатъчни, за да се възстанови истинската колона.

– Благодаря, – каза Симо.- Свършихте невероятна работа. Наистина това е забележително.