Петърчо пита майка си:

– Мамо, вярно ли е, че Бог ни храни?

– Може и така да се каже, – мърмори майката под носа си.

Момчето се върти неспокойно и задава следващия си провокиращ въпрос:

– И бебетата щъркелите ги донасят?

– Разбира се, – отговаря майката, искайки да се отърве от неудобните въпроси на сина си. Но малчуганът изглежда още нещо го измъчва:

– Подаръците ги носи Дядо Мраз?

Майката отекчено:

– Както винаги.

Очите на детето заблестяват и то задава последният въпрос, който го е измъчвал до сега:

– Тогава за какво държим татко?

Училищния праг прекрачи дребно момченце. Скоро бе навършило шест години. Нека да го наречем Иван. Той бе забележително момче, прекалено любознателен. Много неща беше научил, но постоянно заливаше околните с поток от въпроси, който започваха с какво, къде, защо, по каква причина, как……
Един път в края на деня, учителката му каза:
– Иван Захариев, довиждане, до утре.
За нейна изненада, момчето се разплака и през хлипанията си едва каза:
– Аз съм Ваня Захариев.
Майка му и учителката започнаха да му обясняват, защо той е Иван Захариев. Момчето се успокои, а после каза:
– Ще попитам татко.
На другия ден, когато дойде, първата му работа беше да с представи:
– Аз съм Иван Захариев Милтенов! Така каза татко!