Студена и мразовита нощ. Ането и майка ѝ стояха на топло в стаята край печката и тихо разговаряха.

– Мамо, разкажи ми някоя интересна история, – помоли Ането майка си.

– Добре, – засмя се майка ѝ. – Живял някога един пастир. Той имал сто овце.

– Толкова много! Как е успявал да се грижи за всичките?

За Ането сто бе доста голямо число. Тя трудно можеше да си го представи. В съзнанието си виждаше безкрайно много гърбове покрити с вълна, които пасат на поляната.

– Да, той бил много добър пастир. Водил ги на зелени пасбища и ги поил с бистри води.

– Сигурно никак не му е било лесно, – поклати „мъдро“ глава малкото Ани.

– Той е бил готов да даде живота си за тях.

– Навярно, защото много ги е обичал, – заключи Ането. – Аз обичам теб, татко, баба, дядо, моята приятелка Весето и братчето ми Тони, и не бих дала на никой да ви стори нещо лошо.

– Наистина, Той ги обичал много и се грижел за тях. Не отделял поглед от стадото си. Овцете слушали гласът му и го следвали.

– Какъв грижовен пастир!

– Един ден той открил, че една от овцете я няма. Забелязал, че е избягала през един отвор на оградата и веднага тръгнал да я търси. Пребродил планината, заничал зад всяко храстче, нямало място, в което да не погледне.

– И намерел ли я? – затаила дъх, попита Ането притеснено.

– Да, в един къпинак, цялата покрита в бодили, оплетена в дългите „пипала“ на храстите. Прегърнал я и я отвел у дома. В чест на завръщането ѝ бил устроен голям празник.

Майката сложи дъщеря си в леглото, добре я зави и каза:

– Време е да спиш. Лека нощ!

Малко преди майка ѝ да изгаси лампата, Ането попита:

– Мамо, овчарят поправил ли е дупката в оградата? Тя трябва да се ремонтира, в противен случай може да избяга и друга овца!

– Разбира се, – майката погали главата на Ането. – Нали е добрият пастир, нима ще допусне да се случи нещо лошо на овцете му?

В училището щеше да има тържество. Поля участваше в програмата и много се вълнуваше.

Когато майка ѝ се прибра от работа, тя изтича, прегърна я и попита:

– Мамо, нали знаеш за тържеството?

– Беше за утре от 18 часа, нали? – усмихна се уморено майка ѝ.

– Трябва да ми приготвиш специалните дрехи, – каза загрижено Поля. – Нали не си забравила за тях?

– Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, – засмя се майка ѝ.

Вера беше добър родител. Тя никога не бе подвеждала децата си. Цяла вечер се труди над „специалната“ рокля на дъщеря си. Огледа я внимателно и остана доволна от работата си.

На сутринта Вера подаде роклята на дъщеря си. Поля я грабна и бързо я отнесе в стаята си.

Когато се върна майка ѝ каза:

– Можеше поне едно благодаря да кажеш.

Поля изненадано повдигна рамене:

– Мислех, че това е задължение на майката, да приготви дрехите на детето си – и Поля излезе от стаята.

На Вера ѝ стана обидно. Заболя я. Сякаш трудът ѝ не бе уважен.

Изведнъж Вера трепна, тя бе изобличена от тих нашепващ глас:

– Колко пъти си очаквала да благословя работата ти, да те изкарам от затрудненото положение, да ти помогна за това или онова, без да очаквам благодарност в замяна.

– Благодаря Ти, Господи, че винаги си се грижил за мен и семейството ми. Прости ми, че чрез напомняне на дъщеря си, исках да бъде оценен труда ми. Велика е любовта Ти, както и делата Ти. Благодаря ти, Татко Мой!

Във влака беше претъпкан. Хората като че ли нарочно се бяха уговорили, да пътуват в едно и също направление.

Михаил си вееше с вестника, който бе купил преди да се качи във вагона и отегчено наблюдаваше бързо сменящите се картини през прозореца.

Влакът спря на поредната голяма гара. Изведнъж Михаил чу ясно:

– Вестници! Най-новите новини! Не пропускайте …

Викаше момче дребно на ръст, но с приятен глас. То бе много любезно и внимателно с клиентите си. Беше бедно облечено, но спретнато. Лицето и ръцете му бяха чисти.

– Как се казваш? – попита го Михаил като взе вестник от него.

– Димитър.

– А можеш ли да четеш?

– О, да!

Влакът вече тръгваше, когато Михаил бързо извади от джоба си малък формата на Евангелието и го подаде на момчето.

– Ще прочетеш ли тази книга, Димитре?

– Да, непременно. Обещавам ви!

След година на Михаил му се наложи да пътува отново в тази посока и влакът спря на същата гара, където се бе запознал с Димитър.

Не се наложи да го търси дълго из навалицата. Сега малкият му приятел бе пораснал и понапълнял, но очите и гласът му си бяха останали така привлекателни, както и преди.

Михаил приближи прозореца на влака, където седеше Михаил и каза:

– Често си спомням за вас. Вашата малка книжка изцяло промени моето семейство. Баща ми, който нямаше работа, започна да я чете и под нейно влияние в дома ни започна нов живот с Христос. Татко постъпи в една фирма и започна да печели добре, майка ми стана по-весела, а аз вече спокойно мога да ходя на училище.

Ето какъв добър плод бе донесла малката книжка, съдържаща Божието Слово. Но забележете, сърцата на това семейство се оказаха добра почва за Неговото възприемане.

Гладната душа търси храна, а Божието Слово я насища.

Хари бе много любознателно дете. Непрекъснато задаваше въпроси на родителите си.

Тази вечер бе по-специална. След като дълго бе гледал през прозореца ярко светещите звезди на небето, Хари отиде при баща си и го помоли:

– Татко, разкажи ми за звездите.

Баща му предложи:

– Трябва да ти донеса книги по астрономия. По-добре сам да се запознаеш и прочетеш за звездите и планетите.

След време Хари отиде в училищната библиотека и прочете всички книги по физика и астрономия. които бяха там.

Деветгодишният любознателен Хари работи цяло лято, помагайки на съседите, за да изкара пари, с които да си купи телескоп.

Когато за първи път погледна през обектива към небето възторжено възкликна:

– Никога до сега не съм виждал такава красота! Това е нещо удивително!

На 16 години Хари изпитваше съмнения относно теорията за Големия взрив, която обясняваше произхода на живота.

– Ако Вселената произхожда от Големия взрив, тя трябва да е имала начало, а за да има начало, е необходимо някои да я сътвори, – разсъждаваше младежът.

От този момент Хари бе убеден, че има Бог, но бе все още начинаещ и не бе наясно още с много неща.

Неговите проучвания в гимназията му показаха, че народите по света се отнасят сериозно към своите религии. Хари се нуждаеше от прозрение, за това започна да чете свещените книги на основните религии по света.

– Ако Бог говори чрез някоя от тези книги, посланието ще се различава значително от това, което хората пишат, … но ако хората са измислили религията си, тяхното послание ще съдържа грешки, – разсъждаваше той.

Запознанството му с някои от свещените книги, потвърдиха предположенията му. Нещата казани в тях противоречаха на историята и науката.

Но когато взе Библията, Хари заяви категорично:

– Това тук е просто, директно и конкретно.

Трябваха му 18 месеца за да прочете Библията и да свери всичко в нея с науката, географията и историята. В тази Книга не намери нито една доказуема грешка или противоречие.

– Сега съм уверен, че Библията е свръх точна и поради това свръхестествено вдъхновена, – каза си Хари.

Като последно упражнение, младият Хари математически установи, че Библията е по-надеждна от някои закони на физиката. Едно изчисление му показа по-малко от една възможност в 10138 години за случайно изпълнение на 13 конкретни предсказания в Библията, които могат да се осъществят без свръхестествена намеса.

Хари направи подобно заключение, основавайки се на много случаи, в които Библията точно предсказва бъдещи научни открития.

Това бе напълно достатъчно Хари да предаде живота си на Господа и да заяви:

– Убеден съм, че Бог насърчава всеки от нас да използва талантите, уменията и даровете, които Той ни е дал, за да привлечем други хора към Него.

Васко дойде на гости на дядо си. Когато влезе в двора, дядо му седеше край малко изкуствено езеро, в което волно плуваха доставящи наслада красиви риби.

– О, Васко, кога пристигна?! Добре дошъл! – зарадва се дядо Васил.

Лицето на момчето бе мрачно и подтисното.

– Какво се е случило с теб? – попита дядо Васил. – Изглеждаш ми отчаян и обезсърчен.

– Дядо, много съм объркан, – призна си Васко. – Всеки ден от живота ми по нищо не се различава от предишния. Дали е утро или вечер за мен няма никакво значение.

Старецът погледна съчувствено внука си и му каза:

– Много хора биха мечтали да бъдат на твое място. Имаш дом и всичко необходимо за живота си…. За какво мечтаеш?

– Първоначално исках да се науча да свиря на тамбура, нашите ме записаха в народния състав на училището и там усвоих този инструмент. После исках да рисувам красиви пейзажи и не само тях, но това което ми харесваше наоколо, постъпих в кръжок и сега картините ми са доста сполучливи. Исках да се науча да плувам, татко ми помогна да усвоя и това. А сега не знам за какво да мечтая.

Дядо Васил поклати глава и започна да поучава внука си:

– Човек, който няма мечта е като тези риби, които плуват в това малко езеро. За тях дните са едни и същи. Те не знаят що е радост и веселие.

Старецът замълча и удари с ръка по водата на езерото, а след това продължи:

– Ако няма смисъл живота ти, ще се скиташ безцелно. И когато дойде време да умреш, ще разбереш, че напразно си пропилял живота си. Трябва да имаш цел, Всяка крачка към мечтата ти, те изпълва с желание да я достигнеш.

– Всеки път, когато постигна дадена цел, трябва да си поставям нова ли? – попита Васко.

– Да, – кратко отговори дядо му. – Научи се да мечтаеш и да крачиш бодро към това, което трябва да постигнеш. Дори и да не се осъществи някоя твоя мечта, самия път, по който вървиш, за да я реализираш, те променя и изпълва с ентусиазъм.