Късно следобед, когато отиде на работното си място, Костадинов завари известието за пенсионирането си на бюрото. За него това беше удар от засада.

Как се прибра у дома си Костадинов не помнеше.

От главата му не излизаше една и съща мисъл: “ Край! За мен всичко свърши! От днес съм излишен и ненужен за обществото гражданин!“

Отровата от тази мисъл силно се впиваше в него и го измъчваше. За Костадинов това беше недооценяване на работата му и грубо погазване на човешкото му достойнство.

Съпругата му Елена видя отчаяната му физиономия и разбра какво се е случило. Отдавна оттук-оттам се шушукаше за неговото отстраняване. Говореше се и явно, че той е вече на години и трябва да се даде път на младите.

Но какво знаят младите? Костадинов бе кален в битки и борби за устояване на истината, а сега, който и млад човек да заеме мястото му ще бъде поредния „послушко“, предпочетен пред всеки по-революционно настроен ветеран.

– Не се притеснявай! Всяко зло , за добро, – опита се да го утеши Елена. – Сега поне изцяло ще се занимаваш с това, което ти е на сърце.

След вечеря пуснаха филма за Ломоносов и Костадинов малко се поразсея. Той беше изцяло потопен в събитията на онова време и непрекъснато търсеше връзки с днешния ден.

Минали са векове от тогава. Светът се е проминил. Науката и техниката са достигнали големи висоти, но човекът не се е отказал да властва и господства над себеподобните.

„Какъв мощен ум. Истински гений е този Ломоносов, – възхищаваше се Костадинов. – Какъв непокорен дух има само!“

Ако във всеки от нас не живее по един малък Ломоносов, напразно би било всяко творчество и самият живот.

До късно през нощта Мартин не можа да заспи. Въртеше се неспкойно в кревата и премисляше всичко. Спомняше си откъслечни реплики, отделни лица, начин на реагиране на един или друг в различни ситуации и всичко това не му даваше покой.

В главата му отекваха въпроси и предупреждения. Сякаш двама невидими човека се бореха в него. Картината изглеждаше така.

– Горе главата, ние сме с теб, дори и да не те разберат.

– Не за първи път ти се случва да се бориш за правото си.

– Това си е истинско унижение, да искаш нещо, което не ти дават, под благовидния предлог, че не ти се полага, въпреки че истината е на твоя страна.

– Истината се нуждае не от молитва, а от брадва.

Предупрежденията също напираха в главата му и не му оставяха много време за размисъл.

– Откажи се, ще те смачкат. Истината винаги е в ръцете на силния.

– Не позволявай да ти смачката фасона. Твоето оръжие е друго, не хаби напразно силите си.

– На кого ще се оплачеш? Всеки гледа себе си. В създалата се ситуация ще те очернят целия. Ще намерят хора, които да те предадат и доказателства, за които не си и предполагал….

Това боричкане на мислите изтощаваше Мартин. Когато едните надделяваха над другите, настъпваше ледена тишина, но нещо вътре в него проплакваше, като малко дете.

– Не позволявай да бъда погубена….

Това беше гласът на истината. Той кънтеше, блъскаше и буташе. И най-закоравялото сърце не можеше да устои на този порив.

– Не ме оставяй, всичко заровено в земята загнива!

– Не, не истината е като злато и макар изровена след десетки години тя свети ….

– А до тогава, все едно не съществува. И победеният ще бъдеш ти. Това е равносилно да загубиш сражението.

– Ами ако битката е предрешена? Ще имаш ли време и сили да се изправиш за нова такава?

– За човека всяка битка има значение. Всяка от тях е решаваща. Така човек се движи напред.

– А рискът? Човек не живее сам на този свят. Нужно ли е неговото страдание да се превръща в мъка и болка за околните.

– Ами страхът? Той убива свободата.

– Освободи се от страха и действай, независимо от тежките последствията…….

Спорът продължаваше безкрайно. В главата на Мартин нещо се блъска и дращеше болезнено. Ушите му пищяха. Искаше да избяга от този хаос от мисли, но те още по-настървено го нападаха.

Едва на разсъмване Мартин успя да заспи.

Искам да имам смелост да посвети целия си живот и всичко, което имам на тази мечта, която идва от сърцето на Бог. Искам да се потопите толкова дълбоко в нея, че да не мога да се върна назад.

Повечето хора не мислят така, защото се страхуват да не претърпят провал. Страхът пред неуспеха и поражението е опасен. Ако го оставите да доминира, той неминуемо ще ви потикне да направите нещо, което неминуемо ще ви доведе до провал.

Какво да противопоставим срещу страха от неуспеха и поражението?

Включете надеждата си. Уединете се с Бога и Го слушайте. Размишлявайте върху обещанията Му дотогава, докато не получите такава ясна представа, че нищо да не може да ви я отнеме.

Надеждата е вътрешен образ, който е повече от вас самите, защото е основан на Божиите обещания.

Когато наблюдаваме света около нас, разбираме, че Бог макар и невидим, присъства навсякъде. Той неизменно приближава осъществяването на Своя замисъл.

Ние не сме лишени от надежда, гледайки хаоса, насилията, войните, това което се излива от екрана на телевизора и страниците на вестниците.

Ние знаем, че всичко това са последствия от човешкия грях, нашият бунт против Бога.

Всяко заглавие, всяка новина подвърждава думите на пророк Еремия: „Сърцето е измамливо повече от всичко, И е страшно болно; кой може да го познае?“

Не забравяйте, последната дума в човешката история принадлежи на Бога.

Със всеки следващ ден, ние се приближаваме към крайния срок. Сатана ще бъде победен, а Бог ще осъществи Своя съвършен план.

Каквото и да крие бъдещето, християнина знае, че човешката история ще завърши със славна победа!

Не губете кураж! Най-доброто тепърва предстои!

Ние знаем, че живеейки в този свят трябва да се трудим.

Тогава възниква въпрос:

„Нима в края на този труд няма Божия благодат, а само заплата и пари?“

Има ли смисъл за спасението ми моя труд в този свят?

Само по себе си да се трудиш съвсем не е грешно, дори е необходимо. Бог не покровителства мързеливците и лентяите. Но този труд не трябва да бъде свързан с извършването на грях или оневиняването на греха.

Понякога има хора, които са ангажирани в труд, чрез който съблазняват останалите. Това могат да бъдат филми, телевизия, Интернет,…..

Обикновено се оправдават:

– Какво мога да направя? Това ми е работата.

Човек винаги има избор. Той може да избира да работи усилено, за да бъде угоден на Бога или да постъпи така, че окончателно да няма диалог със Създателя си.

В най-добрия случай човек остава формален вярващ, посещаващ църква, но сърцето му да стои далече от Господа, а в най-лошия човекът губи вярата си.

Ако работим чесно и правдиво, за да помогнем на другите, от самият труд ни става радостно и весело. Нека да работим така.