Валентина отвори бавно подаръка. И този, както всички останали, тя получаваше от близката си приятелка Елена. Той беше оригинален и специфично подбран. Елена много добре познаваше Валентина.

– Тя знае всичките ми слаби и силни страни – каза си Валентина – и въпреки всичко ме обича.

Валентина притисна подаръкът към гърдите си и тъжно констатира:

– Знам, че никога няма да мога да ѝ подаря толкова скъпо нещо. Тогава по-добре да ѝ върна подаръкът.

След това си представи как Елена очаква да чуе мнението за подаръка, който е изпратила. Тя виждаше вече радостното ѝ лице, когато чуе, че тя  харесва , това, което е получила.

– Не, не мога да я лиша от това удоволствие, – каза си Валентина. – Това е подарък и за двете ни. Аз се радвам, че съм го получила, а тя, че ми го е подарила.

Валентина сериозна се замисли. Какво правеше тя?

– От години  не приемам скъпоценния подарък, който Бог ми дава, – едва чуто прошепна Валентина. – Неговата прошка, кръвта на Исус. Като си помисля, колко дълго време възприемах този дар като дълг, за който не мога да заплатя. Чувствам вина, с която не мога да се справя.

Валентина закрачи из стаята, като държеше в ръцете си току що получения подарък.

– Ето днес отворих подаръка на Елена и сякаш видях Исус в действията ѝ. Той се е жертвал за мен с голяма любов, независимо от слабостите ми и невъзможността за заплатя за това.

В съзнанието ѝ изплуваха думи от Библията: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

– Всичко, което трябва да направя, – каза си Валентина, – е да Му благодаря.

Най-после Бог и бе отворил очите, да вижда даровете, които получаваше от Него и най-накрая отзивчивото ѝ сърце прие дара Му с благодарност.

Ние сме благословени, когато приемаме с благодарност Божиите дарове.

Тъжно ми е, когато слушам или чета за страданията по света. Нашата планета е изпълнена с насилие, несправедливост, желание за власт, егоизъм, ……, но и с леност, и безразличие. За всичко това не можем да обвиняваме само другите хора и дявола.

Ако аз не желая да помагам на другите, това е равносилно на делата на тези, които вършат зло.

Човек не е създаден да живее сам, но той носи вината си за делата си Надеждата да помогнем на този свят само с добра воля и работа се оказва илюзия. Грехът тегли надолу към бездната всеки от нас.

Но ето дойде Божия агнец, който изкупи света. Той има сила да дари живот и радост на тези, които нямат нищо в този свят. Христос постави началото на нов свят. Това не е свързано само с основаването на Църквата, но и сътворяването на ново небе и земя. Той поднови всичко чрез жертвата Си.

Какво означава тя за нас? Проливането на кръв, бе последица от греха на хората.

Исус изпълни съвършената жертва и в това се изразява тайната на кръста. Нека я приемем в сърцето си.

Беше 1968 година. В едно малко селце в Южен Виетнам имаше много християни. Един партизанин от Виетконг често присъстваше на богослуженията в църквата на това малко селище.

Веднъж той предупреди хората от селото:

– Ще ви нападнат хиляди войници и то много скоро.

Жителите на селото единодушно решиха:

– Ще поверим защитата си на Бога.

– Вместо да бягаме и да се крием, нека усърдно да се помолим на Бога, – предложи една възрастна жена.

И те застанаха, за да измолят защита от Господа. Пяха много християнски песни и химни. И Бог изпълни сърцата им с необикновен мир и спокойствие.

На следващия ден рано сутринта се чуха изстрели, но изведнъж те спряха. Никой повече не наруши тишината в селото нито този ден, нито на следващия.

Мина се малко време и войници, които бяха нападнали селцето, бяха пленени от силите на Южен Виетнам. Случи се така, че ги докараха на същото място, което бяха нападнали.

Един мъж от селото ги попитаха:

– Защо спряхте нападението си към нашето село?

– Когато открихме огън, – обясни един от войниците, – около селото ви внезапно се появиха големи хора, облечени в бели светещи дрехи. Ние стреляхме срещу тях, но те не падаха. Тогава ужасени се разбягахме, кой накъдето види.

Кой може да каже, че връзка между молитвата, помощта на ангелите и другите чудеса е случайна? Когато се молим, то „съвпаденията се случват“, а когато не правим това, тях ги няма.

Хубаво е, че видимият свят, по заповед на Бога е създаден за нас, но още по-чудно е, че ангели служат за нашето спасение.

„Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, И ги избавя“.

Най-накрая настъпи дългоочакваната пролет. Природата се събуди след дългата студена зима. По улиците бе топло.

Прекрасно пролетно време. Слънчевите лъчи стопляха не само природата, но и всичко около нас, а това е нова любов, време на надежда, първите цъфнали цветя, зелена трева, нови листа по дърветата …..

Ухае на пролет. Излизаш на улицата, за да поемеш с пълни гърди чист въздух и да се радваш на топлите лъчи на слънцето, стоплящи тяло, сърце и душа.

А студентите в такова време трябваше да седят и да слушат поредната скучна лекция. От тихият монотонен глас на преподавателят, някои от тях даже задремваха.

Изведнъж се усети някакъв порив на вятър.

Нещо се промени наоколо.

Вратата на аудиторията се отвори широко и високо слабо момче, без да обръща внимание на преподавателя, извика силно към всички студенти:

– Защо седите? Човек в космоса!

Всички се разшумяха. Отвред се чуваха въпроси:

– Как?

– Кога?

– Къде?

В един миг, всички хукнаха навън. Излязоха на улицата, а там вече имаше много народ. Всички се смееха и се шегуваха. Заедно с останалите хора студентите се насочиха към Червения площад.

Никой не ги беше канил на митинг. Всичко стана спонтанно, стихийно. Хората вървяха гордо вдигнали глава. Усмихваха се, пееха, танцуваха.

Настъпи небивал празник. Беше 12 април 1961 година.

Наскоро почина дядо Димитър. Той беше на 102 години. На погребението роднини и приятели си припомняха обикновения му, но спокоен живот.

– Той винаги е имал покрив над главата, – каза леля Мара.

– Достатъчно дрехи, които да облича, – добави Христо.

– Никога не е оставал без храна, – засмя се от сърце Ченко.

– Но нали това е всичко, което дядо Димитър искаше? – попита съвсем сериозно баба Магда.

Този разговор накара Жельо да се замисли сериозно за нещата, от които се нуждаем и тези които искаме.

Той си спомни: „Исус ни предупреждава да не си събираме съкровища на земята, защото където е съкровището ни, там е и сърцето ни“.

Мислите на Жельо запрепускаха още по-бързо: „Апостол Йоан ни предупреждава, че ако не споделяме благата си с другите, Божията любов не е в нас“.

Като отклик на мислите на Жельо се обади Васил Джаров:

– Дядо Димитър не споделяше много блага с другите просто, защото не притежаваше много, но той винаги намираше време, да изслуша хората и да им помогне с каквото може.

– Много от нас пилеят времето си в търсене на забавления и отдих, – прибави Долапчиев, стар приятел на покойника.

– Не желаем да помагаме на самотните и болните хора. И в затворите не искаме да отидем, за да помогнем на тези, които са затънали дълбоко в греха, – назидателно каза Никодимов, съсед на дядо Димитър.

„Ако обичаме ближния, – помисли си Жельо, – обичаме и Бога. Човек не бива да се вкопчва във своите придобивки като нещо много скъпоценно, защото ще пропусне възможността да придобие нещо много по-ценно“.