Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

Човек на всичко привиква, към обстановката, към обкражението си. Така в църквата вярващия свикват и започва да възприема това, което се случва по време на службата като нещо обичайно.
Но понякога се случванещо ново, което разчупва стереотипите.
Всичко си остава по време на богослужението, както преди, но изведнъж ти разбираш нещо ново, разкриват ти се неща, които не си забелязвал преди и не си ги разбирал така. Привичната реалност се разкрива пред теб в съвсем друга светлина. Тогава разбираш, колко плоско и примитивно си разбирал нещата, приемайки ги за нещо обикновено незаслужаващо внимание.
Вярващите възхваляват соя Бог и казват, че тази хвала е завинаги, защото Бог е неизменен. Това означава, че ако ние Го хвалим днес, утре, в следващите дни и години и тогава нащата хвала ще е актуална.
Ние благославяме нашия Бог и в радост и мъка. Благославяме го не само, когато ни увеличават заплатата или се издигаме в работата си, но и когато някой умира край нас или страда от неизлечима болест. Всичко, което се случва със нас е резултат от Неговия промисъл за всеки от нас. И ние вярваме, че Неговите мисли са благи, винаги насочени в наша полза, дажи и когато ни е болно, дори да изглежда ужасно или имаме чувството, че вече нямаме сили.
Погледни в сърцето си и се попитай: „Имаш ли достатъчно вяра? Готов ли си да благославяш своя Бог винаги, независимо от това, което ти се случва?“

Дора много се зарадва, че ше има гости. Бързо прогони студа от стаите. Мислите ѝ тичаха към тези, които щяха да дойдат при нея. Не бе виждала дъщеря си откакто роди, а и малко повече щеше да се порадва на внучката си.

– Ще прекараме чудесно, мамо, не се притеснвай, – каза Роси, когато пристигнаха с Младен и бебето. – Освен това Младен ще ни помага. Луд е по малката и не откъсва очи от нея.

– Не е ли странно? – Погледна Дора дъщеря си. – До сега не съм виждал мъж толкова привързан към детето си. Не, в това няма нищо лошо…

– Понякога ми се иска да не беше чак такъв, – каза мрачно Роси. – Бих искала да ме остави сама да се грижа на нея.

– А ми ти, как се чувстваш у дома с Дени? Сигурно нямаш минута свободно време. Нали работата ти не ти липсва много?

– Тук е чудесно, – каза внимателно Роси, като избегна въпроса на майка си.

Чувстваше се изтръгната от корените си, самотна и много объркана. Напоследък, когато Дени спеше повече, тя беше по-добре. Дните бяха  добили по-определена форма, но въпреки това работата ѝ липсваше ужасно много. Липсваше ѝ напрежението, бъркотията, радостта от хрумналите нови идеи и самото им осъществяване, колкото и трудни да бяха. Липсваха ѝ хората, които се интересуваха от нещата, които я вълнуваха и разбираха амбициите ѝ.

Тя искаше да угоди на мъжа си, да бъде добра майка и съпруга, но нямаше признанието за постигнатите успехи, наградите, които вървяха редом с работата ѝ. Не можеше да се отърси от всичко това и да забрави.

Когато се роди Дени, трудно си представяше как ще остави. Обичаше я прекалено много. Надвесваше се над нея докато спеше, следеше всяко нейно трепване. Никога няма да забрави деня, когато Дени ѝ се усмихна за първи път. Беше я нахранила и повдигнала да се уригне, когато забеляза как сините ѝ очички не се откъсваха от нея. Дени внимателно разглеждаше майка си. След това розовите ѝ устнички се разтвориха в прекрасна усмивка.

Роси беше трогната, тя усети как очите ѝ се напълниха със сълзи, а сърцето ѝ се изпълни с безмерна обич.

Само веднъж беше изпитала подобно чувство, когато усети Дени да се движи за първи път в нея. Нещо трпваше и изчезваше в корема ѝ. Тя не беше просто бременна, а майка. В нея растеше малко човече. Сподели с Младен преживяното и двамата очакваха с нетърпение следващото потрепване. Когато го усетиха, Младен нежно придърпа Роси към себе си, целуна я и каза:

– Обичам те.

В подобни моменти тя знаеше, че е постъпила правилно.

Тишината ставаше още по-прозрачна от стъкло и всеки момент щеше да се счупи. Разтърсен от тревожно тръпки, Добри се ослушваше да чуе познати стъпки. Едри капки пот се трупаха над веждите му.. Дишането му чезнеше. Най-накрая долови едва чуто шумолене.Тъмна сянка се плъзна край къщата.

Добри протегна ръце и Яна се притисна до гърдите му. Той погали косите ѝ. Ето я отново при него….и светът заблести с чудни светлини, звездите затрептяха  ярко. Никой повече няма да му я взема. Кошмара свърши. Той я намери и те ще се съберат така, както си бяха обещали преди шест години. Добри я дръпна към колата и прошепна:

– Няма време, да побързаме….

Яна не мръдна от мястото си. Скри лицето си в дрехите му и се разрида.

– Не мога….

Добри я пусна, не можеше да повярва  на очите си. Смръщи вежди:

– Губим време, …Ела!

Яна поклати глава:

– Най-малкият ми син ще ме търси и ще плаче….Децата ми са тук….

Прегърна го отчаяно, обля със сълзи рамото му:

– Сбогом! Аз още те обичам…..Но не мога……Сбогом….

Отнякъде долетя тънък жален писък. Гласът на малко момченце, зовеше майка си.

Магията свърши. Имаше ли смисъл изобщо да я търси? Намери я, за да я изгуби отново. Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито разстоянията можеха да съборят надеждата му.

Ала между тях бе застанала сила по-страшна от опостушителна буря, по-силна от  ураган, по-непобедима от тъмнината на вечната нощ. Само любовта на майката към децата ѝ, може да сломи копнежа по любимия човек.

Добри тръгна сам, без да знае накъде. Сърцето му бе изгоряло. Светът бе станал празен за него…

При един мъдрец дошъл млад човек. Той искал да се ожени, но бил разкъсван от съмнения, за това го попитал:
– Учителю, искам да се оженя, но искам непременно тя да е девствена.
– А защо именно девствена? – попитал учителят.
– Така ще съм сигурен, че жена ми е добродетелна.
Тогава учителят станал и донесъл две ябълки. Едната била цяла, а от другата било отхапано малко парче. Той сложил ябълките пред юношата и му предложил да си избере.
Младежът взел цялата, захапал я, но тя се оказала гнила. Тогава той взел наръфаната, но и тя се оказала гнила. Младият мъж бил объркан и в недоумение попитал:
– Тогава, как ще си избера жена?
– Със сърцето, – отговорил учителя.