Методи наблюдаваше през прозореца как се стопява деня и настъпва нощта. Той разсъждаваше на глас:

– Земният просперитет има притегателна сила. Той се мъчи да ме отдалечи от Господа. Но може ли да се конкурира със събирането на небесни съкровища?

Методи си спомни днешния разговор с Климент.

На въпроса:

– Какво искаш да получиш в живота си?

Климент отговори:

– По-голяма пенсия, напредване в кариерата, за да получавам по-висока заплата, повече материални блага, ….

– Това прави ли те по-важен, по-щастлив? – попита го Методи.

О, да, – без съмнение отговори Климент.

Методи закрачи из стаята си и продължи разсъжденията си:

– Това е погрешно. Просперитетът привързва човека към света. Индивида чувства все едно е намерил своето място в него. Но всъщност той е намерил нарастваща репутация, увеличаващия се натиск от увлекателна и приятна работа, повишава се чувството му за значимост и той се изгражда в себе си усещане, че си е у дома.

Методи се усмихна:

– Каква голяма заблуда. Така можеш да пропуснеш дома приготвен за теб в Небето.

Той въздъхна, размаха ръце и възторжено заяви:

– Просперитетът в Христос не се измерва с богатство, успех или материална печалба. Пълнотата на живота, откриваме в интимната връзка с Исус. Какво всъщност означава просперитет в Божието царство?

Методи сериозно се замисли.

– Това означава мир, цел и радост, които светът не може да осигури, – отговори си той. – Трябва да имаме сърце, което прелива от благодарност, независимо от нашите обстоятелства.

Методи плесна с ръце:

– Когато се съгласуваме с Божията воля и даваме приоритет на Неговите пътища, ние изпитваме богатство, което надминава светското разбиране. Истинският просперитет е да живеем живот, вкоренен във вяра, любов и служба, като вярваме, че Бог ще посрещне нуждите ни, докато ходим с Него всеки ден. …. Силата на любовта просперира душите ни!

Методи бе въодушевен:

Нашите чувства влияят върху това, към което сме привлечени с нашите умове, воля и емоции. За това е добре да се съсредоточим върху Бога и тогава благодарно мислене измества нашата перспектива от това, което трябва да постигнем, към това как можем щедро да даваме. Щедростта произтича естествено от сърце, изпълнено с благодарност.

Нещо изтропа в коридора, но Методи не му обърна внимание и продължи да говори:

– Когато ние, като последователи на Исус, спираме да размишляваме върху безбройните Божи благословии – ежедневните провизии, дара на спасението, любовта, изляна върху нас – ние сме подтикнати да даваме. Благодарното сърце признава, че всичко идва от Бог, който осигурява изобилно. Този начин на мислене измества фокуса от „какво имам“ към „какво мога да споделя“.

Сърцето му преливаше от радост:

. Докато изпитваме Божията вярност, ние сме вдъхновени да бъдем верни настойници на Неговите дарове. Щедростта, която произтича от нашата благодарност, не е свързана с богатство или ресурси; Това е изливане на благодарност, отговор на пищната благодат, която Бог дава толкова щедро.

Лицето на Методи сияеше.

Бог ни призовава да Му служите с радост.

Всичко, което имаме, е дар от Неговата ръка.

Ще намерим радост, когато разпознаете Господ като източник на вашите благословии. Използвайте своето влияние и ресурси, за да благославяте другите и да развивате Божието царство.

Служенето с радостно сърце отразява нашата благодарност за Неговата доброта.

Нека вашият просперитет бъде инструмент за издигане на Исус, носейки надежда и насърчение на хората около вас.

Правейки това, вие ще изпитате истинска, трайна радост.

Привлекателната сила на просперитета се прекъсва чрез щедро служене на Бог.

Слънцето ярко грееше. Пролетта бе нахлула с цялата си прелест и красота. Това въодушевяваше хората и те крояха нови планове.

Пепо стиснал здраво бутилка с водка, се усмихваше на всеки срещнат. Неусетно той пое към парка и една тиха алея го отведе на място, където не се виждаха хора.

Изведнъж Пепо чу глас:

– Кое е най-главното в твоя живот?

Той се огледа наоколо, не видя никого, размаха бутилката и самодоволно каза:

– Как кое? Ето, купих си апартамент и го оборудвах със всичко необходимо. Отивам да почивам, където си искам …

– Но докато те няма в къщи, ти си мислиш: „Дали някой не е разбил апартамента ми и е ограбил всичко, което му харесва?“ – настойчиво продължи гласът.

– Е, какво искаш да кажеш, че ако нямах нищо, нямаше да се безпокоя и главата няма да ме боли от притеснение?! – ухили се безгрижно Пепо.

– По-добре си събирай съкровища там, където молец и ръжда не ги разяждат, – започна да го поучава гласът.

– Какво разбираш ти? – Пепо пренебрежително махна със свободната си ръка. – Днес човек трябва да имам непрекъснат трудов стаж, за да си осигури старините и да се пенсионира подобаващо.

– Та ти си още млад, нямаш и 30 години още, не е ли рано да мислиш за пенсия? – присмя му се гласът.

– Човек трябва да се подсигури навреме, – наблегна язвително Пепо.

– Ами утре ако умреш, помислил ли си какво ще стане с теб? – попита застрашаващо гласът.

– Е, точно на мен ли ще се случи? – безгрижно се отзова Пепо.

– Не можеш да изграждаш живота си на едно пенсиониране само, – наблегна гласът. – Или когато достигнеш заветната възраст ще установиш, че животът ти е бил само пара ….. Утре всичко може да се обърне с главата надолу.

– И какво трябва да правя според теб?

– Помисли за душата си. Животът не свършва до гроба.

– О, душата ми!  – започна да се хили пет пари недаващият Пепо. – Има време, нали самият ти ми каза, че съм много млад …… Нека да си поживея, пък после ще видим.

– Тогава може да се окаже твърде късно! Годините минават бързо …..

Пепо махна незаинтересовано с ръка и отново надигна бутилката, за да изцеди до капка съдържанието ѝ.

Йосиф бе майстор дърводелец със златни ръце. Хората не само от Назарет, но и от околните селища го познаваха.

Една сутрин Йосиф натовари магарето си с багаж, а на гърба на животното посла меко. Излезе и Мария, съпругата на Йосиф. Тя бе бременна. Йосиф внимателно настани жена си да седне на магарето и тръгнаха.

Цяла седмица им отне докато стигнаха до Ерусалим, но това не бе края на пътешествието им.

Вечерта Йосиф сподели с Захари, у когото бяха отседнали:

– Сутринта ще трябва да продължим за Витлеем.

– Мария е бременна не рискуваш ли много, отново да тръгнеш на път? Тя е толкова уморена. – угрижено го погледна Захари. – Всичко може да се случи по пътя.

– Не за удоволствие съм тръгнал, – въздъхна тежко Йосиф. – Императорът е решил да преброи поданиците си, издал е указ за това. Всеки трябва да бъде отбелязан в книгата за преброяването в родния си град, а аз съм от Витлеем.

– Внимавай и се грижи за Мария, – посъветва го Захари, преди да тръгнат.

Йосиф и Мария пристигнаха късно вечерта. Трябваше да пренощуват някъде. Йосиф почука на портата на хана.

– Няма места, – каза собственикът. – Много хора дойдоха днес в Давидовия град.

– Уморени сме от дългото пътуване, земляк, а и жена ми очаква дете, – в очите на Йосиф се четеше молба. – Тя не може да спи на открито.

Собственикът се почеса по тила.

– Приятел, попаднал си в най-голямата възможна навалица. Малоумен и смахнат е този император в Рим, дето не оставя жените спокойно да родят по домовете си. Дори не знам как да ти помогна. Във всеки двор във Витлеем е пълно с хора, едва ли някой ще те пусне. Но имам плевня в една пещера в планината. Добитъкът не е там, всички са на полето. Чисто е, а и извор има наблизо. Ако искаш, там можете да прекарате нощта.

Какво можеше да стори Йосиф? Натовари багажа и качи Мария на магарето. След това бавно тръгна към пещерата, към която го бе упътил ханджията.

През нощта Мария роди син.

Беше тиха звездна нощ. Овчарите се бяха сгушили край огъня. Животът им така неусетно се изнизваше, в непрекъснато безпокойство около непокорните или болни овце.

Изведнъж ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия. Те се уплашиха много.
Но Божият пратеник им каза:

– Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.

Внезапно заедно с ангела се появи множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки:

– Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.

Щом ангелите си отидоха, овчарите си рекоха един на друг:

– Да отидем тогава във Витлеем и нека видим това, що е станало.

Те побързаха натам и намериха Мария, Йосиф, и Младенецът лежащ в яслите. И разказаха каквото им беше известено за това детенце.

Овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели.

Мъдреци водени от звездата дойдоха до мястото, където беше детето. И като влязоха в пещерата, видяха детето с майка му Мария. Паднаха и Му се поклониха. Отвориха съкровищата си и Му принесоха дарове, – злато, ливан и смирна.

И понеже бяха предупредени от Бога насън да се не връщат при Ирод, те си отидоха през друг път в своята страна.

Славна надежда дойде в тази прекрасна нощ за нашият покварен и развратен свят: „Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото“.

Всички хора събират съкровища. Това могат да бъдат пари, власт, сила, наслаждения, удоволствия, човешки отношения, ….

Но всички те не са вечни, разпадат се и изчезват. Нашият живот може да загуби значението си, ако нашето съкровище внезапно изчезне.

Исус предлага на вярващите да събират съкровища на небесата, където няма да се загубят.

Някои  се опитват едновременно да попълват сметките си на земята и тези в небето. Но Исус ни предупреждава, че това е напразна работа.

Не е възможно да служите на Бога и на света едновременно.

Наскоро почина дядо Димитър. Той беше на 102 години. На погребението роднини и приятели си припомняха обикновения му, но спокоен живот.

– Той винаги е имал покрив над главата, – каза леля Мара.

– Достатъчно дрехи, които да облича, – добави Христо.

– Никога не е оставал без храна, – засмя се от сърце Ченко.

– Но нали това е всичко, което дядо Димитър искаше? – попита съвсем сериозно баба Магда.

Този разговор накара Жельо да се замисли сериозно за нещата, от които се нуждаем и тези които искаме.

Той си спомни: „Исус ни предупреждава да не си събираме съкровища на земята, защото където е съкровището ни, там е и сърцето ни“.

Мислите на Жельо запрепускаха още по-бързо: „Апостол Йоан ни предупреждава, че ако не споделяме благата си с другите, Божията любов не е в нас“.

Като отклик на мислите на Жельо се обади Васил Джаров:

– Дядо Димитър не споделяше много блага с другите просто, защото не притежаваше много, но той винаги намираше време, да изслуша хората и да им помогне с каквото може.

– Много от нас пилеят времето си в търсене на забавления и отдих, – прибави Долапчиев, стар приятел на покойника.

– Не желаем да помагаме на самотните и болните хора. И в затворите не искаме да отидем, за да помогнем на тези, които са затънали дълбоко в греха, – назидателно каза Никодимов, съсед на дядо Димитър.

„Ако обичаме ближния, – помисли си Жельо, – обичаме и Бога. Човек не бива да се вкопчва във своите придобивки като нещо много скъпоценно, защото ще пропусне възможността да придобие нещо много по-ценно“.