Когато сте приели Исус Христос за свой Господ на живота си, станете такъв, какъвто Библията ви нарича „ново създание“.

Вътрешно вие не сте това, което сте били преди. Но това не е достатъчно.

Новото ви състояние не трябва да остане само вътре във вас, трябва да му позволите да се изяви и външно.

Не очаквайте това да стане автоматично. Вие трябва да вземете решение да приведете тялото си в покорност на новия човек, който се намира вътре във вас и да не позволявате на греха да царства във вашето смъртно тяло.

Знам, че това съвсем не е лесно, но не забравяйте, че в това не сте сами. Вътре във вас имате Помощник, Който ще ви помогне да изпълните това решение и това е Свят Дух. Той е тук, за да ви подкрепя, да ви даде сили, за да се избавите от греховете в живота си.

Още днес вземете това важно решение относно вашето тяло и позволете на новия човек, който живее във вас да се прояви наяве и открито.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….

Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

Мнозина вярват, че библейските истории са чиста измислица. Но днес има много археологически находки и изследвания, доказващи, че много от ситуациите, описани в Библията са реални.

През 2014 г. четирима студенти физици от университета в Лестър решили да тестват правдоподобността на инструкции за построяването на Ноев ковчег, споменати в книгата Битие.

Те искали да разберат може ли да плува ковчег с размери 300 лакти на дължина, 50 лакти широчина и 30 лакти на височина. Един „лакът“ е приблизително 48 см. Това означава, че ковчега има дължина 145 метра, 24 метра ширина и 14 метра височина. Подобни размери имат малки модерни товарни кораби.

Библията казва, че ковчегът е направен от гоферово дърво, но никой не знае какво е това. Предполага се, че това е разновидност на кипариса, затова студентите използвали него.

Празен ковчегът ще тежи около 1,2 милиона килограма. Изчисленията са показали, че кораб под формата на кутия може да превози почти 51 милиона кг товар.

Тъй като в Библията е написано, че на борда на ковчега са били взети „от всяко създание по една двойката“, то се изчислява, че на борда на ковчега са се побрали 35 000 различни двойки животни.

Вечерта бавно настъпи и слънцето потъна зад облаците, като остави само светла диря след себе си. Стела обичаше тези мигове.

В ръце държеше книга, в която се разказваше за хората влюбени в познанието. Както за тях, така и за нея да учиш, означаваше да живееш.

Когато беше малка, си мислеше, че е сиво безинтересно създание. Картината, в която виждаше себе си, бе нарекла: “ Момичето с вечно вдигнатата ръка в клас“.

Научи се да чете още много малка и не спря. Все учеше нещо, пресмяташе, проучваше ….

Сега тя бе дребна набита жена, облечена предимно спортно. Годините не ѝ личаха.

Със сегашните си работодатели се срещна съвсем случайно. Говориха за много неща и разбраха, че Стела има богати познания и търсачески дух. Тогава ѝ предложиха:

– Трябва ни човек, който да ни помага в проучванията.

– Какви проучвания? – попита Стела.

– Всякави. История, археология, езици, океанография, метеоролигия, компютър, биология, медицина, физика, разгадаване на пъзели …….искаме човек, който щом чуе въпроса, да направи всичко възможно, за да даде отговор.

– Изучавала съм повечето от тези дисциплини, – каза Стела, – а някои от тях дори съм преподавала. Бях известно време библиотекар и направих добри каталози на някои източници, познавам мнозина експерти. Това би било чудесна работа за мен.

– Но ти дори не попита за заплатата!?

– Но и вие не знаете какво мога, – засмя се Стела. – За това ви предлагам първо да ми плащате минимална работна заплата, а след като поработя при вас  и разберете на какво съм способна, сами ще определите колко да ми давате.

Сега Стела не съжаляваше за взетото решение. Работеше това, което обичаше, а ѝ плащаха щедро за труда.