Случи се точно по време на празниците. Органите отговарящи за настойничеството, трябваше да вземат малко момиченце от вечно пияната му майка и да го дадат в сиропиталище.

Ани беше само на половин година, но изглеждаше като осем месечно дете. Момиченцето не можеше нищо от това, което можеха да правят децата на половин година. Човек като я гледаше можеше да остане с убеждение, че е умствено изостанала.

Но Ани беше съвършено здраво дете, просто никой не се бе занимавал с нея или както казват специалистите, тя бе педагогически занемарена.

Как можеш да се научиш да говориш, ако никой не разговаря с теб? Ани не можеше да държи и лъжицата, защото никой до сега не ѝ бе показвал, как да прави това. Детето не се бе опитвало да ходи, защото беше чувало постояно командите:

– Стой там! Не ставай от леглото!

Ани през цялото време бе прекарала на леглото на майка си. Там тя бе спала и започнала по-малко да пълзи.

– Няма да слизаш от кревата!- постоянно ѝ крещеше майка ѝ.

И как майка ѝ би разрешила на Ани да слезе на пода, когато щеше да ѝ създаде много проблеми. Бащата живееше сам и не посещаваше дъщеря си.

След като Ани бе настанена в сиропиталището майка ѝ и баща ѝ щяха да бъдат лишени от родителски права.

И изведнъж в живота на Ани се появи баща ѝ. Той дойде в сиропиталището и каза:

– Моля ви, дайте дъщеря ми.

– Странно, – вдигна рамене възпитателката, – до сега не се е интересувал от детето и изведнъж си  е спомнил за него.

Но на бащата нищо не казаха.

– За Ани се появи възможност да има свой дом, а това съвсем не е лошо, – каза една от възпитателките.

– Нека да наблюдаваме този загадъчен баща – предложи друга от жените във дома – и да му позволим да посещава дъщеря си до решението на съда.

Първоначално тази идея изглеждаше напълно безнадеждна.

Стоян, така се казваше бащата на Ани, в момента никъде не работеше. Той дори не знаеше как да се обръща към дъщеря си. Да я нахрани, да я облече, да я вземе на ръце, … всички подобни действия объркваха нацяло Стоян. Той дори не знаеше как да общува с нея. Оставаше в недоумение, когато тя започваше да капризничи.

Да, между двамата липсваше емоционален контакт. Баща и дъщеря бяха като чужди един спрямо друг.

Възпитателката на Ани виждаше това и ѝ ставаше тъжно. Надеждата, че момиченцето ще се върне в семейството си, се топеше пред очите ѝ.

Тихият, не много говорещ и на вид не приспособим към живота Стоян се оказа удивително упорит човек. Половин година той се бори за правото си да бъде баща.

Той не пиеше много като майката на Ани и се опитваше да се пребори с лошите си навици, но му беше много трудно.

Най-накрая Стоян нацяло се отказа от пиенето, започна работа. Цялото си свободно време прекарваше в сиропиталището с дъщеря си. Там жените го учеха как да играе с дъщеря си, как да я приучва да ходи на гърне, да ѝ приготвя каши.

Ани постепенно привикна към него. Когато чуеше възпитателката да казва:

– Ани баща ти дойде.

Тя повече не се вкопчваше със страх в крака на възпитателката си, а смело тичаше към вратата, за да посрещне баща си.

Съдът взе решение да не лишава Стоян от родителски права. И Ани заживя при баща си.

Имате два съда единият с обем 500 мл, а другият – 800 мл.

Как да си отмеря 200 мл вода?

Дори да ви изглежда невъзможна, задачата е решима. Само трябва малко да си понапънете мозъка.

И този път ще ви подскажа малко. Опитвайте да преливате единия съд в другия и съобразявайте разликата в милилитри, която остава.

За недосетливите и тези, които изобщо не искат да мислят следва …

Отговор: Водата от съда с обем 500 мл започнете да преливате в другия от 800 мл, докато първият съд се изпразни. След това пак напълнете съда от 500 мл с вода и започнете да преливате във втория съд, докато се напълни. Тъй като 800 милилитровият съд не може да поеме повече от 300 мл, в 500 милилитровият съд, от който преливате ще останат само 200 мл.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

През 1956 г. Томас Фицпатрик се напил в бар в Ню Йорк и се обзаложил, че ще успее да стигне до тук от Ню Джърси за 15 минути.

Той заминал за Ню Джърси, откраднал малък самолет от школата за летене и без светлини и радио се приземил точно пред бара.

Фицпатрик бил лишен от лиценза си на пилот и бил глобен 100 долара, тъй като собственикът на самолета не повдигнал обвинение.

Това не попречило на Томас да повтори това след две години, когато в друго заведение барманът отказал да повярва в истинността на историята му.

За да я докаже Фицпатрик отвлякъл друг самолет от същата школа и отново успешно го приземил в Ню Йорк, но този път съдът го наказал със шест месеца затвор.

Един дервиш научил от древните книги, че в света съществува източник на вода, от който като пиеш, ще придобиеш тайно знание. Той го търси в продължение на много години, обръщал се към всеки, питал мъдреци, магьосници, …, но никой не могъл да му каже, къде се намира този източник.

Най-накрая той отишъл в Бухара. Там на пазара седял Настрадин Ходжа, които призовавал хората:

– Най-прохладната вода от източника на мъдростта. Като пийнеш от нея ще знаеш недостижимото. Елата и си купете!

Зарадвал се дервишът, втурнал се към Настрадин и веднага поискал чаша вода. Настрадин му налял и той с треперещи ръце я поднесъл към устните си.

Водата попаднала в устата му, но част от нея се стекла по брадата и заляла мръсния му халат. След като дервишът изпил водата в чашата, погледна вътре в себе си, но никакво ново знание не намерил.

– Мошеник, – нахвърлил се той върху Настрадин. – Цял живот търся източникът на мъдростта, а ти реши да ме излъжеш.

-О, бедничкият ми, – поклатил глава Настрадин. – Цял живот търсиш изворът на мъдростта, но не си разбрал главното. Глупостта и мъдростта са две течности на земята, които винаги са смесени в един съд и не могат да бъдат разделени. Можеш да се научиш да усещаш мъдростта по вкуса, а глупостта да я игнорираш. От първата се получава наслаждение, а от втората необходимата влага. Мъдростта и глупостта са неразделими. Те са смесени в различни пропорции в съдовете. Учи се не само да търсиш нови източници, а правилно да пиеш от тези, които имаш. В противен случай, вода, в която има 100 части мъдрост, а глупоста е една, няма да те напои с полезни знания, а само ще залее халата ти и ще намокри брадата ти.