Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Миналата година един непалски земеделец по време на работа бил ухапан от змия и то кобра.
В този момент той си спомнил съвета на един змиеукротител, с когото веднъж имал възможност да поговори.
Съветът бил следния:
– Ако някога те ухапе отровна змия, ухапи я и ти, и нищо няма да ти се случи.
Охапаният така и направил.
В резултат на това, земеделецът останал жив и здрав, а кобрата умряла на място.

Това действие доста често ни създава главоболие. Или се промушва част от нишката и конеца се разнищва, или изобщо не може да се вмъкне.
Но за всяка работа си има умение. А, когато човек го научи всичко става лесно и без напрежение.
Пробвайте следния съвет и неговата последователност при изпълнението и вярвам, че няма да се затрудните да вденете дебел конец от прежда в ухото на игла.
1. Вземете лист хартия и отрежете от нея тясна лента.
2. Сгънете хартиената лента, кадо държите в нея нишката.
3. Малкият остър ъгъл образуван от сгънатата лента, в който се намира нишката,  лесно се промушва през ухото на иглата.
Това е всичко. Пробвайте!

Събрали се на съвет братята в манастира и обсъждали греховете на един от тях.
Един от монасите през цялото време мълчал. Накрая станал, излязъл, взел един чувал, напълнил го с пясък и го понесъл на гърба си. Другите братя от манастира го попитали:
– Защо правиш така?
Той отговорил:
– В този чувал, в които има много пясък са моите собствени грехове, те са толкова много. Но аз ги оставих зад себе си, за да не се притеснявам и да не плача, молейки Бога да ми бъдат простени. А тези многобройните пред мен, – посочил пясъкът пред себе си, – принадлежат на моя брат, за тях ме боли и аз го осъждам. Не трябва да правим така, а обратното. Нашите грехове трябва да преместим пред себе си и да скърбим за тях, като молим Бога  да ни прости.

Сталин  в младежките си години работил във физическата обсерватория в Тифлис като  метеоролог наблюдател.
Когато станал ръководител на Съветската държава, беседвайки с метеоролозите ги попитал:
– С каква точност прогнозите времето?
Треперейки като лист, специалистите прогнозиращи времето съкрушено отговорили:
– 40%. Даже използвайки и най-съвременната техника не може да се достигне по-голяма точност.
Тогава Сталин поклатил глава и предложил:
– Получените прогнози обръщайте обратно и ще имате 60% точност на прогнозирането.
Дали са взели в предвид съвета му, за това историята мълчи.
Но днес прогнозите за времето често са точно обратното на действителното.