Президента на Световния икономически форум покани Йоан Кръстител да говори на годишната им среща.

Йоан го попита:

– За какво точно искате да ви говоря? Какви въпроси разглеждате?

– Бих искал да ни разкриеш, от къде идва склонността ти да ядеш скакалци, да не притежаваш нищо и все пак да си щастлив?

Йоан се съгласи.

На форума пророка пристигна облечен с камилска кожа.

Той бе обявен за основния говорител на обявената тема: „Ползата от ядене на скакалци“.

– Те са много хубави, особено с мед, – започна Йоан. – Не е толкова трудно, колкото си мислите. С времето ще свикнете. Все пак това е чист протеин.

Слушателите бурно го аплодираха, въпреки че нямаха никакво намерение да ядат тези отвратителни буболечки.

Председателя на събранието се изправи и каза:

– Това ще бъде един чудесен начин да спасим света от глада!

Въпреки че първоначално речта на Йоан бе приета добре, нещата бързо се влошиха, след като пророка започна да призовава публиката към покаяние.

– Покайте се от греховете си и се кръстете в Святия Дух! Небесното царство е близо! Бягайте от бъдещия гняв!

От залата се чу ропот:

– Кого сме поканили?

– Ние сме елита на обществото?

– И този седнал да ни съди!

А Йоан засилваше още повече гласа си:

– Вие сте потомство на усойница. Не се лъжете да се наричате елит, защото Бог може да направи такъв и от камъните.

Възмущението нарастваше.

Някой крещеше:

– Дайте му главата на сребърен поднос.

Бързо свалиха и скриха пророка, защото можеше да се достигне до неприятни инциденти и кръвопролития.

Една вечер Кити пристигна за църковно събрание в една от африканските държави, където бе изпратена.

Докато чакаше, тя бръкна в чантата си и извади малък пакет чипс.

Чернокожа жена, която Кити още не познаваше, посегна и грабна от чантата ѝ няколко пакета с чипс. Другите също последваха примера на непознатата.

– Колко грубо, – каза си Кити.

Изведнъж тя осъзна, че съвсем нищо не знаеше за културата на тези хора, на които бе дошла да служи.

Едва после се научи, че не трябва да прилага индивидуализъм, защото на това място хората живееха в общност и споделяха всичко помежду си.

По- късно тя призна пред себе си:

– Моят начин не бе по-добър, просто бе по-различен. Беше много смиряващо да открия това за себе си.

Така тя се научи, със смиреното споделяне по-добре да служи на тези хора.

Предстоеше избиране на нов представител за Народното събрание от района. Според новите разпоредби се изискваше да се даде предимство на младите хора.

На насроченото събрание в салона, миришещ на пот и стари гуменки и галоши, се събра доста народ.

Дойде ред и на Слави Овчаров. Той вече не бе обикновен млад човек, а личност със специални качества, обграден от народното доверие.

Слави бе дребен, но пъргав, свенлив и питащ се за какво са го изтъпанели отпред. Въпреки всичко на лицето му бе цъфнала демократична усмивка.

Водещият на събранието прочете биографията му с нагласени „важни“ епизоди от живота му. Бях го нарочили и за главен редактор в местния вестник, за да изпъкне заангажираността му към района, въпреки че пописваше от време на време и то само клюки дочути от пазара в понеделник и кръчмата на центъра.

Дадоха думата на Слави. Той обърса с кърпа потното си чело и с приятен омайващ глас започна.

Първоначално думите му звучаха неуверено, но постепенно Овчаров набра сила, сякаш се напъваше да излезе от костюма си и да остане само със своята непреодолима сърдечност.

– Народът ни не еднократно е подтискан, ограбван и лъган …. Знаете моите предложения – и погледна в листовете пред себе си, – нова болница в селището ни, мост с красиви лебеди над канала, …

– На кого ли ще е нужен , – измърмори под носа си някой от публиката.
– … масови излети, тържествени трапези по празниците ….. Очакват ни щастливи дни в бъдеще, – заключи Слави тържествено сред вялото ръкопляскане на седящите отпред.

Поканеният фотограф щракна няколко пъти, за да запечата събитието, което щеше да заеме първа страница на местния вестник.

След като разтуриха събранието някой и друг от по-старите потупаха бащински Слави по рамото и му пожелаха успех в парламента. Той им се усмихна, въпреки че не знаеше какво всъщност ще прави там.

Църквата не бе голяма. Около дванадесет човека седяха по столовете и чакаха началото на богослужението.

Петър, пастирът на тази църква излезе отпред.

– Днес ще направим един малък експеримент. Ще ви раздам листове, на които точно ще запишете нещата, които са изисквани по този тест – и той с ръка посочи листа пред себе си.

Хората се развълнуваха.

– Какво е намисли?

– Ще ни проверява дали четем Библията.

– А може да ни кара да запишем стиховете, които ни бе дал да научим.

Изведнъж всичко утихна. Петър след като раздаде листовете на присъстващите каза:

– Първо напишете имената на десет вярващи, с които сте дотолкова близки, че можете да споделите с тях своите проблеми.

Хората наведоха глави и се замислиха сериозно. На някои това им се стори доста трудна задача.

– Чак пък десет, не може ли по-малко?

– Не се притеснявайте, – усмихна се Петър, – запишете, колкото можете и не забравяйте да благодарете на Бога за всяко едно от тях.

– А сега да преминем към втората задача, навярно сте свършили вече с първата.

– Да, да, – отговориха повечето, радвайки се, че се отървават от това „упражнение“.

– А сега, – Петър изгледа всички вярващи в църквата, – запишете имената на десет невярващи, с които сте близки и можете да им споделите Евангелието.

Когато приключи и това, резултатите не бяха много обнадеждаващи.

– Повечето вярващи, – отбеляза Петър, – не могат да посочат десет невярващи, с които са в добри отношения и биха могли да им разкажат за Исус. Тук изключвам невярващите членовете на вашите семейства.

Повечето въздъхнаха и се огледаха неспокойно, а пастирът продължи:

– Правя си извод, че колкото повече един вярващ ходи на църква, толкова по-малко се има с поне десет невярващи, на които да занесе Благата вест. Събрание, което не познава заблудилите се, не може да ги привлече при Христос …..

Хората бяха навели глави. У някои от тях се породи желанието да излязат навън и да говорят на хората за Христос.

Когато живеем в християнски затворен кръг, благовестваме рядко.

Слав обичаше Бога. Като младеж бе се включвал във всяка дейност към църквата. Ако трябваше да се насекат дървата на някоя старица, той бе пръв. Предложиха ли някой да посети болен в болницата или дома му, той веднага откликваше……

Дойде денят, в който му дадоха възможност да проповядва пред малки църкви състоящи се от десетина, най-много петнадесет човека.

Навсякъде се намираха услужливи християни, които  му разказваха за различни хора идващи в църквата, които бяха с разбити домове, мечти и надежди. Накрая, виждайки смайването на Слав, казваха:

– Споделям това с теб, защото тези лица ще присъстват днес на събранието и се надявам да кажеш нещо, което да ги обнадежди и срещне нуждите им.

Това смазваше Слав. Тези проблеми бяха толкова различни, че той повдигаше безпомощно ръце и си казваше:

– Това е невъзможно! Тези трудности и страдания не мога да ги обединя по никакъв начин. Нужно е да говоря за всяко едно от тях поотделно. А къде време за това?

Един ден Слав отиде при бай Марин, един от стареите в църквите и му разказа за проблемите си.

Възрастният човек го изслуша и го посъветва:

– Дай им просто Исус.

– Как да направя това? – неразбиращо тръсна глава Слав.

– Забелязал ли си, че когато говори нашият пастир, всеки от нас има чувството, че той знае болките ни и дава изходен път? – попита бай Марин.

– Да, това ми се е случвало не веднъж, – призна Слав. – И как го прави нашият пастир?

– Той не знае нашите нужди, нито проблемите ни, но когато застане в молитва, иска слово от Господа, което е необходимо за съответната група от хора. И Исус сам отговаря на духовната нужда на всеки чрез това, което проповядва пастирът.

Бог ни е дал достатъчно ресурси, за да отговорим на нуждите на другите, дори да не проповядваме от амвона, защото ни е дал Себе Си и Словото Си.