Това бе една малка група, която се събираше в четвъртък и обсъждаше различни теми от Библията. В нея имаше стари и младите, а семейните дори идваха с децата си.

На тези събирания хората споделяха проблемите си и се молеха един за друг.

Начо Спиридонов бе един от най-възрастните в групата. Той обикновено слушаше и много рядко се обаждаше.

На едно от събиранията Начо влезе притеснен. Сърцето му бе натежало. Другите забелязаха посърналия му вид и веднага започнаха да го питат:

– Бай Начо, какво ти е?

– Да не си болен?

Възрастния човек махна с ръка, въздъхна и каза:

– Има ли смисъл да ходя на църква!

– Ей, не така!

– Как така няма смисъл?

– Посещавам църквата от 30 години, – започна Начо. – Слушал съм много проповеди, но не помня нито една от тях. Защо да ходя и напразно да си губя времето?

Всички се разбръмчаха като ядосани пчели около кошера си.

– Не помниш, но когато разговаряш с някого се сещаш за думи казани от тези проповеди.

– Навярно е имало тежки ситуации, в които си си спомнял казаното от амвона.

Имаше множество изказвания. Всеки се стремеше да насърчи старецът, но като се гледаше физиономията му, тази дискусия сякаш изобщо не го докосваше.

Обади се и бай Тошо. Той бе с няколко години по-млад от Начо. Беше весел човек и винаги намираше добра дума и за най-отчаяния.

– Спиридонов, аз съм женен от 36 години, – каза му той. – През това време жена ми е приготвила не знам колко, но съвсем не малко яденета. Да ти кажа честно, дори не помня какво съм ял вчера. Но всичката тази храна ми е давала сили, за да работя. Ако не се хранех, отдавна да съм мъртъв. За това не бих престанал да ходя на църква, защото проповедите на нашия пастир ме хранят духовно. В противен случай духовно да съм умрял.

Начо вдигна глава и се засмя:

– В думите ти, Тоше, има правда.

В групата настъпи спокойствие и хората започнаха да се усмихват.

– Слава на Бога за нашето физическо и духовно хранене! – възкликна един от младежите в групата.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

Разума на мравките дълго време е изненадвал учените. Можем ли да предположим, че няколко примитивни и малки създания могат да притежават наченки на съзнание?

Поведението на много подвидове на мравките може да се сравни с това на човека. Тук има място за робовладелчески войни, лов, събиране, дворцови преврати и мащабни сражения.

Днес ви представям така наречените мравки детеубийци.

Тези мравки не се затрудняват при търсенето на храна. Да и защо ли, когато могат просто да влязат в чуждо гнездо, да разпръснат работничките и да откраднат ларвите. Истински канибали!

Детеубийците прокопават тунел до „размножителната“ камера. Разпръскват феромонни с отвратителна миризма, обръщайки другите мравки в бягство. След това се скриват с ларвите, които поглъщат живи.

Един ден продавачката в магазина се усмихна на Минчо, докато му подаваше касовата бележка. Той също ѝ се усмихна приветливо.

Когато си тръгваше тя му каза:

– Приятен ден, Минчо!

Това бе голяма изненада за младия мъж. Той буташе количката си , за да разтовари багажа си и си мислеше:

„Тя от къде знае името ми? Аз изобщо не я познавам. Не помня да съм я срещал някъде. А може би съм забравил ….“

Изведнъж погледът му попадна на табелката с името му, която седеше окачена на ревера на сакото му.

Днес бе на семинар и там на всеки бе закачена табелка с името му. Така хората научават бързо имената си  и се чувстват приети на мястото, където стават събиранията. Създава се една по-топла атмосфера, където можеш да споделиш мислите, вижданията си, дори да обсъдиш проблемите си.

– Преди не осъзнавах тази възможност, – каза си Минчо, – но този случай в магазина ме подсети за нещо. Ще нося табелката с името си навсякъде, където отида. Това ще ме прави по-отговорен, защото хората виждат моите постъпки, а аз искам да съм пример за истински християнин.

Бог е призовал всеки от нас по име, за да бъдем живи примери за Неговата любов, където и да се намираме.

Как показваш на хората, че Бог те е призовал по име?

Портокаловата кора изглежда много апетитно и има чуден аромат. Идеята да ги превърнете в десерт, вместо да ги изхвърлите, съвсем не е безсмислен.

Лесната рецепта от захаросани портокалови кори със сигурност ще се превърне в незаменимо лакомство при приятелски събирания на чай.

За да направите това кулинарно чудо са ви необходими: кори от портокали, захар и вода.

Начин на приготвяне.

Добре измийте корите. Старателно ги очистете отвътре от белия слой с жилките, той горчи и може да съсипе вкуса на десерта.

Нарежете корите на ивици. Поставете ги за два часа в студена вода.

Разтворете две чаши вода в две чаши захар, сместа разбъркайте на слаб огън.

Изсипете корите в захарния сироп и ги варете 30 минути. Проверете дали са омекнали, ако е необходимо продължете времето на варенето.

Извадете захаросаните кори от водата, Изстискайте ги. Оваляйте ги в захар и канела.

Подсушете захаросаните кори във фурна. Готовите кори лесно се съхраняват в херметически затворени стъклени съдове и могат да служат не само за лакомство, но и за декорация.

Може да подобрите рецептата, като потопите захаросаните кори в разтопен шоколад.