В едно село пожар унищожил няколко двора. На следващата сутрин забелязали някаква тъмна купчинка оцеляла до оградата, приличаща на обгорена шапка.
Някой неволно докоснал купчинката и от нея избягали пиленца.
Квачката се опитал да запази пиленцата от огъня, но не осъзнавала опасността. Тя разпростряла крилете си над тях и изгоряла, но пиленцата останали живи.
Така и Исус Христос като „квачка прибира пиленцата си под крилете си“, за да ги защити от Божия гняв. Огън се излял върху Исус на Голготския кръст, но тези, които са се укрили под крилата Му, ще оцелеят.
Кръста на Христос олицетворява силата на Божия гняв към греха, но и безкрайната Божия любов към грешника. Неговата смърт е основа на надежда ни, обещанието за нашата победа.
Исус Христос дойде да спаси грешните хора. Той дойде, за да утоли гнева на Бога, да изкупи хората от Сатана, да триумфира над ада и смъртта. Пред него лежеше само един начин, чрез който можеше да направи това – пътя към Голгота.
Бог наистина ни обич. Голгота е отговорът на тази любов. Човек обича „по заслуги“, а Бог по „благодат“.

Един човек преди да си легне се помолил:
– Господи, изпрати ми сън на праведник!
Когато се събудил сутринта, се оплакал, че през нощта са го измъчвали кошмари.
На следващата вечер решил да опита отново и се помолил за сън на праведник. На сутринта се оплакал от неспокойна нощ.
На третата вечер човекът недоумявайки попитал:
– Господи, молех те за сън на праведник, а ти ми изпращаш ужаси и мъчение!?
Изведнъж чул глас:
– А ти как мислиш, как се чувства праведник, който живее като теб?

Дребничката и много мила Дени с искрящи светли очи и ведра усмивка почина тази сутрин. Същата, която печеше кекс на мъжа си всеки ден нищо, че понякога забравяше да включи фурната. Беше толкова старателна за външния вид на мъжа си, че вместо шалче увиваше около врата му, домакинската си престилка, винаги безупречно чиста. Беше много мила и приятна жена.

Пепи, нейният мъж, седеше на столче до леглото й и стискаше ръката й между дланите си. Тя беше облечена в чиста нощница, а на лицето й бе изписана обичайната добра и ведра усмивка..

Лекарката влезе в стаята, взе един стол и седна до мъжа. Той вдигна очи към нея и дрезгаво каза:

– Отиде си, докторке, – сълзите му се стичаха по лицето, – отиде си без мен.

– Знам. Съчувствам ти и те разбирам.

– Обеща да не го прави. Трябваше да ме изчака. Сега какво ще правя без нея? – хълцаше старецът. – Женени сме от 64 години …. Не мога да се справя без нея. Кой ще ми говори, кой ще ме слуша сега? Обичаше да казва: „Пепи, много говориш, това дразни другите и никой не те слуша“.  И тя много говореше. И двамата бяхме едни бърборковци. В последно време нямахме нужда дори да казваме нещо, защото всеки знаеше какво ще каже другият, но това не ни спираше. Казвах й : „Не започвай пак тази стара история“. А тя ми отговаряше: „Ако е било интересно първият път ще бъде интересно и сега“. Какво ще правя без нея сега? Какво …?

– Бяхте ли с нея до края?

– Да. Всички бяха много мили към мен. Оставиха ме да бъда с нея през цялото време. Тук съм от снощи.

– Радвам се, че сте били заедно до последно.

– Да. Бяхме. Беше толкова спокойна. И така си отиде. Последното, което ми каза беше: „Пепи, прости ми“. Сигурно, защото не ме дочака. А като издъхна се усмихна.

Старецът погледна жената с бялата престилка до себе си и каза:

– Вярвате ли в отвъдния живот, докторке? Много хора вече не вярват …..

– Вярвам, – каза лекарката.

В този момент тя наистина беше убедена, че Дени е на небето, ведра и усмихната, очакваща Пепи да пристигне при нея .

– Мислите ли, че ще я видя отново?

– Убедена съм.

– Много се радвам, че мислите така. Защото понякога ….., – усмихна се старецът през сълзи, – не винаги съм сигурен. Много ви благодаря, че дойдохте, докторке….

Когато вече остарея ще почна да си губя нещата. В супата си ще размеквам хляба. Ще плета излишни дълги шалове. Ще ходя като се държа за стените и шкафовете. И дълго дълго ще се взирам в небето.
Тогава всичко женско, което сега ми е дадено, ще се загуби и ще ми стане все едно.
Ще заспивам и ще се събуждам отново, ще извиквам образа ти и едва незабележимо ще се усмихвам……
А ти, когато остарееш, своите вещи из къщи ще търсиш. Ще мърмориш, защото трудно се изправяш. Ще носиш същите нелепи шалове, който за теб изплетох.
А сутрин събуждайки се до теб, ще се вслушвам в дишането ти. Изведнъж ще се усмихвам и ще те прегръщам.
Ще оправя посребрените ти къдрици и хващайки те под ръка ще излезем на разходка.
И ние няма да се страхуваме, че ще умрем, когато остареем….

Тя забременя втори път. В това няма нищо лошо, но….. Първото й дете е вече голямо, тя доста порасна в кариерата, а и вече възрастта й не е младежка.
Така тя реши, след доста умуване, да прекрати тази бременност. Записа си час при лекаря след работа.
В работата й системният администратор през определен период от време принудително променяше всички пароли в офиса за влизане в компютрите. Обикновено той това правеше късно вечер, като новите пароли генерираше случайно.
Сутрин хората намираха новата парола на късче хартия пред клавиатурата.
В този ден, когато тя трябваше да отиде, за да уговори аборта си, пред клавиатурата намери своята нова парола „PLZMOMNO“, което тя разшифрова като: „Please Mom No“ – „Моля те, мамо, Не“.
Такъв знак само сляп човек няма да види и разбере.
Тя позвъни и отмени срещата с лекаря.
Сега пред очите й расте второто й дете.