Сватбата бе в разгара си. Тя се вихреше в едно нигерийско село. Имаше много гости.

Младоженците имаха много роднини, приятели и познати, които им бяха помагали в живота. Но имаше и малцина непознати, които просто се бяха присламчили към празнуващите.

Изведнъж кучето във двора се хвърли към едно младо момиче. Захапа го за роклята и започна да го тегли настрани от сватбата. Момичето размаха ръце и започна да вика:

– Махай се от тук! Пусни ми роклята!…..

Девойката силно го ритна, но кучето не пусна роклята ѝ, а продължи да я тегли надалече от сватбарите.

Когато чуха крясъците на момичето, няколко мъже се обърнаха. Те видяха кучето и момичето и се втурнаха да помагат на нападнатата.

– Какво си въобразява този пес? – подвикна някой.

– Ей, махай се от момичето! – обади се друг.

Малко преди мъжете да достигнат кучето, избухна експлозия. Кучето умря на място, но то бе спасило хората на сватбата.

Гостите  бяха уплашени и притеснени. В суматохата започнаха да коментират случая:

– Изглежда кучето е подушило нещо не наред, – каза възрастен мъж.

– А тази от къде се е взела? Не я познаваме! – обади се грубо един младеж.

– За да се отърве от ноктите и челюстите на кучето, тази е взривила експлозивите, които са се намирали под роклята ѝ, – констатира полицай, кой веднага след сигнала се бе появил на местопроизшествието.

– Благодарение на него сме живи, горкото – поклати глава възрастна жена, която гледаше окървавения труп на кучето.

– Нали многонационалните сили изгониха ислямските екстремисти? – попита загрижен мъж на средна възраст.

– Да, но те продължават да нападат хората с помощта на атентатори самоубийци, – уточни друг.

Сватба, която щеше да се превърне в кървава драма, бе спасена от едно куче.

Присъстващите признаха кучето за герой и го погребаха с почести.

Това е селище, което в миналото е било място , където живеели работници от фабриките за текстилната промишленост.

Колонията е извън Барселона, в община Санта Колома.

Това е уникално място, което ни запознава с индустриалното минало на района. Тук посетителите могат да открият шедьоври на модернизма, по-точно истинското бижу на модедрнизма – криптата Гауди.

На това място можете да усетите спокойна и несмущавана атмосфера, да почуствате ритъма на някогашния живот.

Тук няма бързане и суматоха. Сякаш времето върви с друг муден  и забавен ход.

На площад Масена, за да могат зрителите да си отдъхнат, бяха пуснали Равел, звучеше Болеро. Старци танцуваха… Скоро щяха да пуснат и фойерверките.

Изведнъж се чуха тъпо звънтене и истерични писаци. Като че ли започваше война. Това бе ужасно. Чуваха се сирени, доброволци спираха колите си, за да дадат път на полицаите.

Всички бягаха. Мнозина плачеха.

– Какво става? – питаха хората, усещайки, че нещо не е наред.

– Камион се вряза в гъста тълпа от хора, – обясни някой уплашено и продължи да бяга.

На балкона на хотела стоеше 14 годишно момче. То гледаше с ужас как камион, който се носеше по улицата със скорост около 70 километра в час, съзнателно се вряза в тълпата и мачкаше хората. Това щеше дълго време да остане в съзнанието му и щеше да се явява като кошмар в сънищата му.

Всичко бе станало внезапно. Суматоха, отчаяни викове …. цялата картина бе жестока и зловеща. Хората тичаха, крещяха, стенеха и носеха на ръце децата си. Всеки бягаше, за да спаси живота си.

Хората се блъскаха, тичаха по улицата. Младеж се помоли на мъж, който стоеше на прага:

– Моля ви пуснете ни вътре.

Човекът се дръпна, след него влязоха още няколко души и треперейки чакаха да свърши всичко.

Виктор мислеше, че това е някаква шега, но след това видя камион да се движи на зигзаг към него. Той побегна с другите търсейки безопасно място.

Врати се отваряха и приютяваха, част от бягащите.

Това беше ужасно клане. Имаше тела навсякъде. Камионът мачкаше всичко по пътя си. Той караше криволичейки и хората не знаеха на къде ще отиде след това.

За камиона нямаше прегради, той сриваше стълбове и дървета.

Някой хора се бяха качили на вратата на камиона, опитвайки се да го спрат.

Накрая всичко свърши. Разчленени и обезобразени тела лежаха на улицата. Беше ужасно. Хората падаха и плачеха над телата.

Мъртвите изглеждаха много, покриха ги с по един бял чаршаф. Мъката и болката щяха да продължат много след това.

Ние не бива да живеем в свят като този. Необходимо е любовта и мирът да се установят между хората. Тогава няма да бъдем свидетели на такива кървави трагедии.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.