Зимата пееше проклетата си и гибелна песен. Вятърът гонеше сухи клони и потъмнял треволяк наоколо. Всичко бе сковано от студ и мраз. Хората се бяха увили в дрехите си. В сърцата им имаше болка. Бяха загубили всякаква надежда.

Беше пазарен ден в София. Още два часа и щеше да се зазори. В двора на конака стана необикновено раздвижване на сеймените на пашата.

Мазхар паша изпрати да се обадят на поп Тодор Митов да се приготви. Той стана готов за половин час.

Зададе се губернаторът с каляска и свита, която се състоеше от десетина души.

В средата на пазара доведоха, току що изведеният от затвора Васил Иванов Кунчев, с прозвището Левски. Той бе конвоиран от взвод заптии и четири взвода аскери. Облечен бе с костюма, с който бе хванат при ханчето. На нозете му имаше тежки окови. Бе слаб и бледен, но очите му искряха пронизващо.

– Папаз ефенди – каза мютесарифинът, – иди при него и според вярата ви извършете необходимото.

Поп Тодор Митов започна да чете за случая молитва. И когато попът каза:

– … раба Божия Василия….

Левски го прекъсна тихо и му каза:

– Моли се, отче, не за мен, а за отечеството ни България.

След като свърши обредът, Левски бе качен на едно буре. Сложиха му въжето. Преди да бъде избутано бурето, Левски извика:

– Боже, избави България!

Нощта бе тиха. Не се виждаха звезди, защото облаците ги закриваха. Луната се показваше от време на време, а след това плътната тъмна маса на поредния облак отново я скриваше.

Температурата бе минусова, но не бе толкова студено. Студът бе толерантен и леко пощипваше само откритите части на хората, които се бяха престрашили да излязат по това време навън.

Меги се бе облегнала на перваза на прозореца, гледаше леко разклащащите се клони и разсъждаваше на глас:

– Когато бях по-малка лесно достигах до Бога. Открих Го в песните, които пееха в църквата, в детското неделно училище. Чувствах как вярата блика в мен докато се молех. А сега какво?

Меги вече бе пораснала и откри, колко лесно човек на такава възраст губи вярата си.

Припомни си историята за Тома и думите на Спасителят: „Не бъди невярващ, а вярващ“. Тя откри много прилики между себе си и този Христов ученик.

– Въпреки всичко аз му съчувствам, – каза си Меги. – Ето и Исус разбра съмнението на Тома. Това ме окуражава.

Тя въздъхна дълбоко и притвори очи.

– След всичките тези години усещам, че съм се загубила., но намирам утеха само при Бога.

Спомни си как майка ѝ я съветваше:

– Гледай на своите съмнения и страхове не като на проблем, а като възможност да търсиш Исус. Погледни колко много знаци е поставил в живота ти, че е с теб.

Очите на Меги се напълниха със сълзи.

– Господи, Татко мой, знам, че ме обичаш и ми прощаваш, – прошепна тя. – Ти си с мен, за да ми покажеш раните Си и да изцелиш моите. Боже помогни ми да използвам съмненията си, като начин да търся Твоето Слово и да раста в любов и във вяра.

Облаците плавно се пръснаха и луната се усмихна окуражаващо…

Петър работеше в градината. В нея той отглеждаше предимно цветя. Е, бодваше по малко чушки, домати , лук, репички, …, но основно място в градината и около алеята пред къщата заемаха цветята.

Забеляза, че една зимна роза започва да цъфти. Това го изпълни с радост, но и с тъга.

– Студът така или иначе ще я убие, – каза си Петър, – по-добре да я подрежа и да я прибера в къщи.

След няколко дена розата разцъфна и изпълни стаята със своя чуден аромат.

Тази миризма на цветето върна Петър в детството. Тогава често ходеше при баба си на село.

– Нейната къща беше пълна с рози, – въздъхна Петър. –  Дядо си почиваше на люлеещия се стол, а на двора тичаше техният любим лабрадор. Баба най-много грижи полагаше за цветята, особено за розите.

Тази любов към цветята, Петър бе наследил от баба си.

Когато и да се върнеше назад в годините, от всички спомени, най-ярък бе този за розите.

Изведнъж Петър се размисли за духовния си живот.

– За какво съм създаден? – попита Петър. – Да разнасям ароматът от познаването на Бога навсякъде. Но това става, когато следваме примера на Христос в любов и грижа за другите.

Както ароматът на розите предизвика спомени, така и нашият живот трябва да напомня на хората за Божията любов и грижа.

– Нека животът ни бъде благоухание за тези, които имат нужда да научат, колко много ни обичаш, Господи, – каза Петър, като високо вдигна ръце си нагоре.

Пътят на коприната бил дълъг древен караванен маршрут, свързващ Източна Азия (Пекин) с Европа (Истанбул).

Първи изследвали и използвали този път китайските търговци, които търгували с Европа. Те продавали ценни предмети като коприна и подправки, а използвали парите, за да купят злато, сребро и коне. Тези търговци били подложени на различни опасности по целия този път, за това трябвало да имат достатъчно кураж, за да го изминават.

По пътя имало много трудности, в това число резки и изтощителни температурни разлики.

Когато приближавали пустинята Гоби, горещината била непоносима и единственият начин за оцеляване са били оазисите, пръснати из пустинята. Те осигурявали на пътниците храна и вода.

Преминавайки района на планинската верига на Хималаите от другата страна, търговците замръзвали от студ. Освен това, прехода през проходите се усложнявали от факта, че планините били покрити със сняг.

Никой не може да каже какво може да очаква човечеството в близко бъдеще. Капризите на студа се усетиха в много страни.

Южните райони, където са разположени Италия, Испания, Македония, Сърбия, плюс Германия са усетили силата на ниските температури.

Даже страни, в които снеговалежите са рядко явление, като Пакистан, Индия и Афганистан са достигнати от зимните явление.

В Пакистан и Афганистан дори нямат топли якета, предназначени за тази зима.

Температурите през януари достигнаха минус 15 градуса.

Въпреки студеното време, местните жители не могат да скрият радостта си при вида на „зимните подаръци“.