На градската кула имаше часовник. Кога бе поставен там никой не знаеше, дори не се помнеше името на този, който го бе направил.

Стрелката показваща часовете, ярко блестеше, особено, когато бе слънчево. Дали заради това или друго нещо, но тя смяташе себе си за много важна.

Отбелязваше „своите“ заслуги и непрекъснато се хвалеше, като пренебрегваше другите части на часовника.

– Не трябва ли да ми се отдава по-голяма почит? – питаше тя. – Служа на целия град. Дали работят или почиват все със мен се съобразяват.

Другите части на часовника слушаха това надменно самохвалство, но не му обръщаха внимание и продължаваха работата си.

А стрелката продължаваше още повече да се надува от гордост:

– Следят ме внимателно, когато отиват в съда или излизат от него. Поглеждат ме и камбаната звънва, призовава хората на молитва. С други думи аз им показвам необходимия час. Съобразяват се с мен кога да излизат и кога да се прибират по домовете си. Целият град е в краката ми.

Зъбните колела на часовника леко се усмихваха и продължаваха неспирното си движение.

– Всичко виждам и забелязвам, а вас кой ви знае? – пренебрежително отбеляза стрелката.

И така ден и нощ тя се не спираше с хвалбите си. Превъзнасяше се и се мислеше, че без нея не могат да направят нищо.

Един ден частите на часовника я скастриха:

– Почакай. Ако ние не те задвижвахме, ти нищо не би могла да направиш. Хвалиш се, но се изявяваш благодарение на нас.

Колко често човек се самоизтъква и величае чрез трудът на другите, без които той не би съществувал.

Времето сякаш бе забравило да се събуди тази сутрин. И стрелките на часовника не помръдваха.

Доктор Павлов седеше пред бюрото си. Слабата светлина на нощната лампа осветяваше измъченото му лице.

– Какво може да се направи с тези хора? – питаше се той.

Всекидневието го сблъскваше с хора, които по една или друга причина посягаха на живота си. След изписването от болницата мнозина повтаряха опитите си, да си отидат от този свят.

Разговорът с един младеж силно го разтърси. Младият мъж му бе казал:

– Какъв е смисълът да живея? Защо изобщо ме спасихте? Някой грижа ли го е за мен?

– Това е думата, – каза си Павлов, – загриженост.

Когато изписваше един от пациентите си, докторът му изпрати писмо. В него му казваше, колко е загрижен за него, не само като пациент, но и като човек.

Скоро Павлов получи благодарствено писмо от този мъж, в което се усещаше желанието за живот и промяна.

И така той започна да изпраща своите писма изпълнени със загриженост.

Колеги узнали начинанието му, го подкрепиха и в това дело се включиха не само лекари, но и медицински сестри, социални работници.

Обикновените хора не останаха назад и взеха присърце проблемите на хората посягащи на живота си.

Така се зароди течението „Писма изпълнени със загриженост“.

Самият Бог ни е оставил книга пълна с грижовни послания към нас.

Нека препрочитаме Неговите писма всеки ден и да ги споделяме с другите, особено с тези, които се нуждаят от надежда, която Исус предлага.

Денят се сви в очертанията си. Сенките потъмняха още повече и започнаха да излъчват хлад.

Голямата стрелка на градския часовник отскочи и падна надолу примирена към следващото число. За Максим и Теодор това нямаше никакво значение. За тях времето бе замряло.

Те тихо седяха на пейката в градинката на площада и разговаряха.

– Как мислиш, – попита Максим, – каква е разликата между съживление и евангелизиране?

– Това е едно и също, – бързо отговори Теодор.

– Не е, – поклати глава Максим.

– И каква е разликата според теб? – последва мълниеносният въпрос на Теодор.

– Съживяваш нещо, което преди е имало в себе си живот, – спокойно започна да обяснява Максим. – Не можеш да съживиш нещо, което не е било живо.

– А евангелизирането? – нетърпеливо попита Теодор.

– То дава нов живот на онези, които са мъртви в своите прегрешения и грехове. Такива хора никога не са преживявали Божия живот.

– Тогава какво излиза? – замисли се Теодор. – Съживлението е за християни, а евангелизирането за невярващия свят.

– Християните са получили живот в Христос, когато са повярвали в Евангелието и са Го приели за Спасител, но понякога те охладняват. За това, когато оставят първата си любов, се нуждаят от съживление.

– Ясно, – поклати глава Теодор, – съживлението е за църквата, а евангелизирането за тези, които са извън нея.

Той бе много стар часовник. Освен това бе счупен, но никой не искаше да го пенсионира и за това тръгна да си търси работа.

На много места бе, но учтиво му „отказваха“:

– Оставете си номера на телефона и ще ви си обадим ….

Един ден влезе на място, където имаше много часовници. Вдигаше се невъобразим шум. Повечето от часовниците бяха нови, излъскани, с блестящи стрелки и какви ли не още преимущества.

Старият часовник, не хранеше никаква надежда, че точно тук да го вземат на работа, но все пак се престраши и попита:

– Имате ли работа за часовници?

– А вие какво умеете? – погледна го сърдито чиновникът, защото го откъсваха от „важната“ му работа.

– Два пъти в денонощието показвам точно време.

Чиновникът се почеса по главата, смутено погледна стария часовник и каза:

– Един момент ….

И изчезна зад близката врата. Там той доста се забави.

По едно време чиновникът излезе с един плешив господин, вероятно по-висшия началник, който го слушаше внимателно.  Този „по-висше стоящ“ мъж поглади брадата си и се произнесе по въпроса:

– Казвате, че е старичък, но два пъти показвал точно време. Знаете ли какво си мисля?!

Чиновникът застана нащрек, готов като ловджийско куче веднага да се стрелне и да донесе простреляния дивеч на господаря си.

– Взимаме го! – отсече плешивият.

Чиновникът въздъхна дълбоко и смирено затвори очи, като леко се приведе в поклон.

– Нека да разкараме нашите младоци, – продължи плешивият, – те и без това закъсняват.

И така уволниха неточно работещите часовници, а него счупеният и със стар механизъм неочаквано го взеха на работа.

На стената висеше старинен часовник. Самият той не знаеше годините си. Стоеше си там в госната, спомняйки си хората, които преди са населявали този дом. На всеки кръгъл час той запяваше прекрасна старинна мелодия.

Но този часовник бе необикновен. Той разсъждаваше и мислеше. Непрекъснато следеше обитателите на дома.

В последно време много го дразнеше поведението на Николай, 17 годишен младеж, известен в махалата безделник и прахосник.

– Пак си губи времето напразно, – дълбоко въздъхна стария часовник. – Нима този млад човек не разбира, че това време му е отпуснато от Бога, за да се приготви за Вечността?

Часовникът отброяваше  с тревога всяка минута. Искаше да извика на Николай:

„Млади човече, не прахосвай нито секунда от ценното време за неща, които нямат стойност за Вечността“.

Но можеше ли Николай да го чуе? Пък ако го чуеше, щеше ли да се вслуша в съветите му?

Един ден часовникът замря и спра на цяло. Той се бе уморил с опитите си да спре младия човек в лутането и неспирния му бяг в този свят.

– О, – възкликна Николай, когато забеляза, че стрелките бяха замрели и на кръгъл час не се чуваше вече приятна мелодия, – нашият старец навярно се е счупил. Ще трябва да купя нов.

И Николай хвърли старинния часовник в боклука.

Скоро на негово място застана нов, съвременен часовник. Той нямаше старинни орнаменти по себе си, но пластмасовите му стрелки блестяха, а корпуса му бе в еднообразен нюанс.

Новата придобивка бе доставена чак от чужбина.

За разлика от старинния часовник, новия нямаше никаква представа за смисъла на живота. И вместо ред, допринасяше за още по-голямо объркване в ежедневието.