Днес лова на животни не е свързан за снабдяване на семейството с необходимата храна. Той се е превърнал в хоби, един вид спорт.

Много мъже се съревновават по време на лов, кой колко дивеч ще удари, а други се хвалят с трофеите си.

Марин с нищо не се отличаваше от мъжете пристрастени към лова. Дойдеше ли подходящото време нарамваше пушката и потегляше.

Но един ден се сблъска с нещо необичайно.

Чу характерното трополене на копита.

– Нямаше съмнение, това е елен, – каза си той. – Но какво прави толкова близо до ливадата?

Воден от ловната си страст, взе пушката си и отиде да провери, как стоят нещата.

Още от далече забеляза едрият екземпляр. Едър елен се опитваше да освободи рогата си от бодлив тел, хвърлен в наръч слама.

– Навярно е бил привлечен от тази изхвърлена плява. За това е дошъл до малката купчина  – засмя се  Марин – и рогата му са се оплели в тела.

Марин потърка челото си.

– Каква лесна плячка. Превърнал се е в лесна мишена, – въздъхна ловецът. – Не се учудвам, тази зима бе доста сурова, снегът много трудно си отиде. Как ли е намирал храна в гората?

Ловецът забеляза:

– Рогата му са доста красиви. Добре ще паснат над новата ми камина.

Започна истинска борба в ума му:

– Ако беше в гората, преследващ дивеча и стреляш добре, а сега?

– Как можеш да убиеш това беззащитно животно?

– Но виж само рогата му….

– И какво ще разказваш , за тези рога, които смяташ да окачиш на видно място? Убил си животно, което се е оплело в бодлив тел…. Та това е смешно.

– Ако го пусна ….?

– Сега си само ти и елена, какво чакаш. Смили се на животното, то и без това кой знае колко време се е мъчило да се освободи, без да разбира какво става с него.

Марин огледа ливадата, а после приближи елена. Животното трепна, усетило нова опасност. Не можеше да избяга, беше се здраво оплело.

Марин и еленът се спогледаха. Очите на елена бяха изпълнени със страх. В тях се четеше паника.

Марин, все още се  разкъсваше от противоречиви чувства,  но се наведе …. и освободи рогата на елена.

Животното стоеше още няколко секунди, взирайки се в ловеца с пушка, без да разбере, какво точно се е случило, а след това бързо побегна към гората.

– Живей, красавецо, достатъчно си се намъчил …., но внимавай, засека ли те в гората …..

Марин се обърна и тръгна към дома си, но нещо се бе пречупило в него. Ловецът, преследвача на дивеч, ….. се беше смилил.

Да обичаш, означава да видиш човека такъв, какъвто Бог го вижда.

Ако унищожим любовта, нашата Земя ще се превърне в могила.

Истинската любов е отказване от себе си и желание да подкрепиш любимия в неговата мечта.

Любовта е по-силна от смъртта, даже и от страха към смъртта. Само тя държи и движи живота.

Любовта е радостно приемане и благословение на всичко живо. Тя е откритост на душата, която отваря своите обятия за всяко проявление на битието, за да се усети неговия Божествено значение.

Нощта бе тиха. Не се виждаха звезди, защото облаците ги закриваха. Луната се показваше от време на време, а след това плътната тъмна маса на поредния облак отново я скриваше.

Температурата бе минусова, но не бе толкова студено. Студът бе толерантен и леко пощипваше само откритите части на хората, които се бяха престрашили да излязат по това време навън.

Меги се бе облегнала на перваза на прозореца, гледаше леко разклащащите се клони и разсъждаваше на глас:

– Когато бях по-малка лесно достигах до Бога. Открих Го в песните, които пееха в църквата, в детското неделно училище. Чувствах как вярата блика в мен докато се молех. А сега какво?

Меги вече бе пораснала и откри, колко лесно човек на такава възраст губи вярата си.

Припомни си историята за Тома и думите на Спасителят: „Не бъди невярващ, а вярващ“. Тя откри много прилики между себе си и този Христов ученик.

– Въпреки всичко аз му съчувствам, – каза си Меги. – Ето и Исус разбра съмнението на Тома. Това ме окуражава.

Тя въздъхна дълбоко и притвори очи.

– След всичките тези години усещам, че съм се загубила., но намирам утеха само при Бога.

Спомни си как майка ѝ я съветваше:

– Гледай на своите съмнения и страхове не като на проблем, а като възможност да търсиш Исус. Погледни колко много знаци е поставил в живота ти, че е с теб.

Очите на Меги се напълниха със сълзи.

– Господи, Татко мой, знам, че ме обичаш и ми прощаваш, – прошепна тя. – Ти си с мен, за да ми покажеш раните Си и да изцелиш моите. Боже помогни ми да използвам съмненията си, като начин да търся Твоето Слово и да раста в любов и във вяра.

Облаците плавно се пръснаха и луната се усмихна окуражаващо…

Археологът наблюдава строителните дейности върху исторически терени.

Веднъж наблюдавах разкопките в централната част на града. Когато дойде време за обяд, всички машини спряха. Тъй като бях свикнала с шума, настъпилата тишина бе изненадваща за мен.

Изведнъж чух автомобилите, клаксоните им, църковната камбана в далечината…. Колко ли поколения бе призовавала тя? Колко хора са отивали на църква, когато а чуели нейния звук?

Тишината ми даде възможност да чуя камбаните. В този шумен свят ние се нуждаем от тишина, за да чуем Бога.

Когато сме изплашени, търсим място, къде да се скрием, но ако слушаме внимателно, в тишината ще чуем Божия глас, Който ни призовава да оставим страха и да поемем по пътя на служението.

Господи, упокой сърцата и умовете ни, за да чуем Твоя глас и да отидем там, където ни изпращаш.

Две годишната Мая това лято щеше да отиде на море с родителите си. Тя не знаеше какво я очаква, но усещаше вълнението на възрастните около себе си.

Дългоочакваният ден настъпи и те потеглиха с колата. Пристигнаха благополучно и бяха настанени в едно бунгало.

Когато малката Мая застана на пясъчния бряг, очите ѝ се ококориха пред безкрайната водна шир. Тя пристъпи с неуверени крачки и заяви :

– Страх ме е да вляза по-навътре.

– Всичко е наред, – успокои я майка ѝ. – Направи само една крачка напред.

Малкото дете страхливо поглеждаше идващата вълна. То не дочакваше тя да се отдръпне, а бягаше назад, сякаш щеше да се опари от нея.

– Страх ме е , – прошепна Мая.

– Всичко е наред, – обади се и баща ѝ, – направи само една крачка.

И тя го послуша.

– Браво, – насърчи я баща ѝ. – Сега още една.

Мая пристъпи още малко напред, после още малко, като не пускаше ръката на баща си.

Най-накрая малкото момиченце потопи краката си във водата и завика ентусиазирано:

– Успях, влязох….аз съм вътре!

– Завиждам ѝ, – каза майка ѝ, като я наблюдаваше, как пляска ръце във водата. – Като си припомня колко често не съм имала смелост да последвам Исус и да се насладя на извоюваната вече победа. Винаги съм се притеснявала от несигурността.

– Това чувство пречи на много от нас, – засмя се бащата на Мая, – които мислят, че ако пристъпят напред, на тях няма да се гледа с добро око. Исус не иска да стоим изплашени, а ни приканва да пристъпим към истинската победа.

А през това време Мая си играеше с вълните. Тя бе изпълнена с радост, защото победи страха.

Пътя към радостта настоява да продължаваме, да правим крачки напред.