Това е станало в края на 1960 г. Австрийците Ентони Брук и Джон Рендал отгледали лъвче останало без родители. Нарекли го Кристиян. Задачата на приемните родители била, да подготвят лъвчето за живот в естествена среда.

Историята за връщането на питомеца е доста интересна. Но кулминацията на тази епопея е била срещата на „родителите“ със техния син, година след като бил пуснат на свобода.

Кристиян въпреки прогнозата на скептиците, не забравил своите възпитатели и при срещата си с тях изразил голяма радост.

Тази среща е станала символ на най-добрите отношения между човека и животните.

Един ученик пътувал и се учел по света цели 20 години. Накрая се върнал при своя учител. При срещата си с него той му казал:
– Минаха 20 години, а вие изглеждате все така бодър и силен. Тялото ви външно изобщо не се е променило.
– Наистина се чувствам добре, – казал учителят. – Аз проповядвах, обяснявах и учех другите. Бях постоянно зает и се чувствах, през всичкото това време, много щастлив.
– Странно, били сте непрекъснато заангажиран, но изобщо не сте остарели. Как го направихте? – полюбипствувал ученикът.
– Нямах време да остарея, – засмял се учителят.

През 2007 г. кралят на Саудитска Арабия Абдула би на посещение във Великобритания. Той е считан за един от най-жестоките диктатори, непризнаващи правата и свободите на човека.
По този случай оркестърът на Уелската гвардия, съпровождаща официалните срещи на крале и глави на държави, по време на тържествената среща вместо традиционата приведствена музика изпълнил „Имперския марш“ от филма „Звезни войни“.

Срещите ми със Маргарита и Петър бяха незабравими. Двамата старци са прекрасни хора. Никога не бях срещала толкова добри и мили хора.
През целия си живот бяха работили упорито и сега не стояха със скръстени ръце.
Достатъчно е само да ги погледнеш, за да разбереш, че са доволни от живота.
След половин час почивка на зелената пейка пред дома им, съчетана със спокоен и дружелюбен разговор, разбираш, че повечето хора полагат мъчителни усилия да постигнат всевъзможни, но ненужни неща,  но те не ги правят по-щастливи от Маргарита и Петър.

Един човек решил да си отмъсти на друг. Купил змия  с надеждата, че  тя ще  ухапе човека, който го е обидил. Това направил през нощта, за да не го види никой.
Отишъл при ловеца на змии. Набързо избрал първата му попаднала гадина. Заплатил за нея и я пъхнал в пазвата, за да скрие от любопитните  очи лошите си намерения.
Той се надявал в скоро време да се срещне с обиделия го и така да нагласи нещата, че змията да го ухапе. Но съдбата се разпоредила по друг начин. Той трябвало доста дълго да чака тази среща.
През цялото време обиденият трябвало да носи змията в пазвата си, така че при среща, веднага да осъществи плана си. Накрая, когато се срещнали, той изпълнил намисленото от него.
Ухапания враг извикал силно.
– Защо викаш, – попитал първият. – Аз не плача.
– За какво трябва да плачеш? – попитал ухапания, търкайки наранената си ръка.
– Как за какво? Погледни тялото ми. То е изпохапано от тази твар, която трябваше да нося със себе си, докато те срещна, за да ти отмъстя,  –  казал първият,  разкопчавайки ризата, за да покаже раните си. –  Добре, че не е отровна.
– И какво? Струваше ли си? – попитал ухапания.
– Тебе, душата никога ли не те е боляла? Какво? Боли? Може би това е така, защото ти също носиш в пазухата си змия, за чието съществуване дори и не подозираш, а тя от време на време те хапе.