Румен купи голяма бонбониера, най-красивата и най-скъпата, за прощален подарък. Взе и огромен яркочервен букет. Така натоварен, се върна в хотела и поръча на портиера:

– Незабавно изпратете всичко това в стаята на госпожица Даниела Тодорова.

Портиерът му отвърна:

– Моля да ме извините, господине, но госпожицата е вече в залата за закуска.

Румен се уплаши да не би новата среща да развали хубавите спомени от времето, когато бяха заедно. Но накрая се реши и с бонбониерата, и цветята в ръце влязъл в залата за закуска.

Откри я бързо, тя седеше с гръб към него. Усети как го обзема вълнение. Плахо пристъпи към нея и бързо положи бонбониерата и цветята на масата:

– Това е за вас.

Тя се стресна и пламна. За пръв път в живота си получаваше цветя. Е, имаше един, но той ламтеше за наследството ѝ. Беше ѝ изпратил няколко невзрачни рози с надеждата да се съюзи с нея. А ето сега при нея бе дошъл човек, който ѝ носеше цветя

– Нима ги заслужавам? Те са твърде… красиви за мен.

Но въпреки всичко го погледна с благодарност. Даниела се изчерви. В този миг изглеждаше почти красива.

– Няма ли да седнете? – смутено го покани Даниела.

– Значи наистина заминавате? – попита Румен и в гласа му неволно трепна искрено съжаление.

– Да, – отвърна тя и сведе глава.

Това „да“ бе лишено от радост, но и от печал, от надежда, но и от разочарование. Прозвуча кротко, без всякакъв по-особен оттенък.

В желанието си да ѝ услужи Румен попита:

– Изпратихте ли телеграма на своите роднини, че пристигате?

– Не, това само може да ги уплаши, – въздъхна Даниела. – От много години не съм им писала.

– Но нали те са ваши близки родственици? – продължи да я разпитва Румен.

– Не, съвсем не. Имам нещо като племенница, дъщеря на моя покойна доведена сестра.  Мъжа ѝ изобщо не го познавам. Те имат малко селско имение с пчелин. Там за мен има една стая, където мога да остана, колкото искам.

– Но какво ще правите в това затънтено селце? – попита Румен.

– Не зная, – отвърна тя като сведе очи надолу.

Румен си спомнил за своя непостоянен и бездомен живот. Положението, в което Даниела бе изпаднала, му напомни за самия него.

– Не е хубаво да се живее при роднини, – извика той, – човек никога не се чувства добре при тях! И освен това вече не сте принудена да се погребвате в подобен пущинак, нали сега имате пари!

Тя го погледна признателно и в същото време печално.

– Да, – въздъхна Даниела, – но се страхувам да остана сама. Какво друго мога да направя?…

Погледна го със сините си очи, сякаш очакваше от него съвет. Румен си спомни вчерашните си разсъждения и внезапно го обзе една мисъл. Изведнъж желанието му се изтръгна от устата му.

– По-добре останете тук, – каза той. И без да иска, тихо добави – Останете при мен.

Тя се сепна и се взря в него. Думите се изтръгнаха от него, без предварително да ги обмисли. Едва по нейната силна руменина разбра какво бе казал и веднага се уплаши, че тя би могла да го разбере неправилно. И за да не си помисли нещо обидно, Румен побърза да добави:

– Исках да кажа ….. като моя жена.

Тя бе поразена. Устните ѝ трепнаха. Внезапно скочи и избяга от залата.

Това бе най-страшният миг в живота на Румен. Той мислеше, че с думите си бе унизил и оскърбил най-добрия човек, единственото създание, което бе изпитало доверие към него!

– Как посмях, – започна да се окайва Румен, – такъв некрасив и смачкан човек, жалък търгаш, да предлагам такова нещо на това благородно и нежно създание! Навярно избяга от мен с отвращение. Така ми се пада. Най-после разбрах какъв съм, получих презрението, което заслужавам.

Но тя отново се появи на вратата с разплакани очи. Беше много развълнувана. Приближи до масата и преди да седне леко въздъхна.

– Извинете, че така ….. глупаво избягах. Но страшно се изплаших … как можахте? Та вие не ме познавате… изобщо не ме познавате…

Румен осъзна, че в душата ѝ няма гняв, а само страх. Също като него се бе уплашила от внезапното му предложение. Дълго време никой от тях нямаше смелост да каже нещо на другия, дори нямаха кураж да се погледнат.

Но тя не отпътува тази сутрин. През целия ден бяха заедно.

След три дни той повтори своето предложение, а след два месеца се ожениха.

Когато през 1805 г. във Франция се разпространил слух за смъртта на Хайдн, парижките почитатели на композитора решили да проведат траурна среща посветена на паметта на великия маестро.

Хайдн научил за това и побързал да им напише:

„Безкрайно съм ви благодарен за организирането на тази среща, посветена на смъртта ми. За съжаление, не мога лично да участвам и дирижирам изпълнението на траурния марш за покой на душата ми“ Франц Йозеф Хайдн.

Едно от правилата в френския кралски устав гласи:

„При среща на двама офицери първи трябва да отдаде чест този, който има по-ниско звание“.

Според вас, ако се срещнат двама офицери с еднакъв ранг, кой от тях трябва първи да отдаде чест?

Сега е ваш ред да помислите. А може би в случая не става въпрос за устава и кой е по-висш, а нещо много по-важно, което трябва да притежава всеки човек.

Този път ви подсказах съвсем малко, но вярвам, че сами ще се досетите за отговора.

Отговор: натипзъв ербод-оп е отйок, изот тсеч едадто ещ ивръп.

У вечно елегантния Недялко имаше вечно буден зъл дух, който бе извор на неукротима отмъстителност.

Всъщност той дойде на този свят  без покана. Беше случаен плод на онези уж случайни връзки.

Баща  му бе набит як мъж, който си бе пробил път в литературата със стихосбирка от футуристична поезия. Майка му бе жена със свободни възгледи за живота, вярваща в собствения си талант. Тя бе успяла да напише писмо до „известния“ поет.

След това той я покани на среща. Нещата между тях много бързо е завъртяха и те си създадоха свой дом, но това не отказа баща му да остава от време на време насаме с някоя от своите почитателки.

Година и половина след зачеването на Недялко връзката им се разпаднала. Всичко започна с взаимни обвинения:

– Кой е виновен за това дете?

– Да не би сама да съм го правила.

– Ако беше взела предпазни мерки, това нямаше да се случи.

Накрая след раждането на дете, те вече не можеха да се понасят.

– Писна ми от твоите изневери.

– Не съм те викал, ти сама ми се натресе.

И се разделиха.

Първоначално Недялко живееше с майка си. Тя пък напук на всичко се качи на сцената да играе, а детето го подмятаха като малко коте между свободните артисти.

Когато Недялко порасна, майка му реши:

– Време е баща му да се погрижи за него.

Но на „известния поет“ му бе спряло поетичното вдъхновение и той бе започнал да пише само критични статии и рецензии за книгите на колегите си. Тази работа не му допадаше много и той реши да замине за чужбина.

– Недялко, – каза баща му един ден, – ще те изпратя при леля Магда, далечна наша роднина. Тя ще се погрижи за теб, докато съм в чужбина.

Леля Магда бе добра жена и не се отнасяла зле с Недялко, тя продължавала да го храни дори и когато вече не идваха пари от баща му.

Но всичко преживяно в детството му намери „благоприятна почва“ в характера му. И така Недялко израснал огорчен и нещастен в живота.

С годините у него се оформи едно цинично решение:

– На никого не се доверявай. Не се съобразявай с чувствата на другите. Живей сам за себе си.

На 21 години стана журналист. Качествата, които притежаваше, с унаследените умствени способности и дарбата да изразява хапливо мислите си, го направиха успешен в тази професия.

Единственото, което желаеше Недялко в този живот бе, да натрие мутрите на мнозина, като се разрови в порочното им минало или настояще. Това бе неговото отмъщение за това, че не бе обичан.

Още сутринта Пламена каза на Христо:

– Не си добре. Трябва да отидеш на лекар.

И как щеше да е добре, когато още не бе предал ръкописа на обещаната книга на издателя си? В къщи всички търпяха неговото мърморене и цупене, въпреки че с нищо не го бяха заслужили.

Днес Христо имаше среща с един стар негов познат. Той очакваше, че след тази среща книгата му ще потръгне.

Когато Добромир го видя, разбра, че приятелят му е много разстроен и подтиснат.

– За книгата ли се тревожиш? – попита го Добромир. – Не намери ли някоя вълнуваща история, за герой от разузнаването или за пътешественик във времето?

Христо надигна безпомощно рамене.

– А какво ще кажеш за крадец на мумии?

Този път Христо изобщо не реагира.

– Явно този път сериозно си я закъсал.

– Звучи великолепно, благодаря за насърчението.

– Е, „сериозно закъсал“ не е чак толкова лошо.

– Наистина ли мислиш така? – иронията пулсираше във думите на Христо.

– Когато човек се намира в подобно положение, означава, че му се дава нова възможност. Има само два варианта за теб. Да се откажеш от книгата си или да се опиташ да достигнеш ново ниво на знание.

– Звучи доста лесно, – бледа усмивка премина през лицето на Христо.

– „Сериозно закъсал“ има едно предимство. То ти осигурява време да се огледаш в околния свят. Отговорът обикновено не е далече.

– Виж, – някак примирено каза Христо, – търсих наоколо, вглеждах се, но всичко е толкова естествено. Нормални хора са заети с обикновени неща.

– Че в това няма нищо лошо, – възкликна Добромир.

– Нормалното е твърде обикновено, – опита се да обясни Христо. – А книгата трябва да забавлява, да задържа вниманието на човека.

– Ти какво се мъчиш да направи за хората, – попита Добромир, – да им помагаш в живота или да ги забавляваш?

– И двете, – натърти Христо. – Ако книгата не е достатъчно забавна, хората ще я захвърлят и посланието ми няма да стигне до тях.

– Това е така, – съгласи се Добромир, – но в същото време обикновения живот може да бъде и забавен. Просто не трябва да го пропускаш.

Христо още не осъзнаваше как може от обикновеното да направи забавно, но измърмори:

– Ще опитам.