Александър и Мая седяха на пейката. Сашо бе забелязал, че Мая е тъжна и ѝ предложи да се поразходят, но от ходенето им нищо не излезе.

Мая беше вглъбена в мрачните си мисли и постояно мълчеше. На опитите на Сашо да поговори с нея, тя отговаряше едносрично и отново млъкваше.

Двамата бяха на 18 години и учеха в един и същи клас. Сашо отдавна харесваше Мая, но не смееше да ѝ каже. Когато я видеше тъжна се стараеше да я разсее и развесели.

Накрая Сашо не издържа и каза:

– Мая не мога да те гледам такава посърнала. На мен съвсем не ми е безразлично, как се чувстваш. Искам да си щастлива и да се усмихваш.

Мая въздъхна дълбоко, очите ѝ се премрежиха от сълзи, а думите ѝ потекоха, като голяма река изпълнена с болка и мъка:

– Случайно научих, че баща ми изневерява на майка ми.

Сашо я погледна съчувствено, неговите родители се бяха развели, когато той беше на 10 години. Тогава много тежко го преживя.

– Ако кажа на мама, те ще се разделят, – Мая безпомощно погледна към Сашо. – Какво да правя?

Александър само вдигна рамене, той знаеше, че случаят е безнадежден и обречен на провал.

– Знам, че мъжете понякога изневеряват на жените си …., – Мая едва не се разплака, – но когато става въпрос за майка ми и баща ми, ……това ще нарани мама. А тя е толкова грижовна.

– Майка ми също не можа да го понесе, – сподели Сашо, – дълго след развода я чувах да плаче в спалнята.

– Моят баща е красив мъж – каза Мая – и жените се заглеждат по него.

– Ако само се заглеждат по него, – каза Сашо, – в това няма нищо лошо.

– Скоро, съвсем случайно чух баща ми да си уговаря среща с някоя си Камелия.

– Но това може да е било свързано с работата му, – каза Александър. – Някаква делова среща.

– Ако беше бизнес среща, – ядосано смръщи вежди Мая, – защо ще я нарича „зайче“ и „душичко“?

Сашо не можа да възрази с нищо на това.

– Мисля, че баща ми отдавна изневерява на майка ми, – каза настървено Мая. – Мама цял месец беше в болницата, той е посещаваше там, но вечер се прибираше след полунощ „от работа“.

Мая започна да чертае с обувката си линии пред пейката.

– Съжалявам мама и ненавиждам баща ми за неговото предателство. Ако ѝ кажа, двамата ще се разведат, но ако премълча трудно ще мога да възприема баща си като достоен човек и идеал за мъж. Какво да правя?

Сашо разбираше положението, но не можеше да ѝ даде никакъв съвет.

– Страхувам се, – продължи да излива болката си Мая, – че мама ако узнае за изневярата на баща ми, ще заприлича окончателно на старица. Тя така и не се оправи след операцията.

Мая се разплака. Сашо сложи ръка на рамото ѝ и тихо каза:

– Мая, ти не можеш да им помогнеш, ако сами не се разберат. Каквото и да правиш, всичко зависи от тях двамата. Доколко могат да си простят и да започнат всичко отново без съмнения един спрямо друг.

– Съвсем нищо ли? – Мая го погледна отчаяно в очите.

– Да, – въздъхна тежко Сашо. – Но трябва да внимаваме ние, да не правим така утре, когато имаме свое семейство, дом и деца.

Мъжът на съседната седалка четеше вестник. Захари се обърна към него и се представи.

– Здравейте, аз съм Захари.

Мъжът го погледна, сгъна вестника си, протегна ръка и каза:

– Приятно ми Андрей.

– Дано по-бързо ни пуснат да потеглим, – загрижено каза Захари.

– Важна среща ли имате? – попита Андрей.

– Да, интервю за работа.

– Сигурно отдавна търсите работа – каза Андрей съчувствено – и това интервю ще реши проблемите ви.

Захари се засмя и махна с ръка;

– О, съвсем не. Имам работа, но една друга фирма ми предложи нова.

Андрей го изгледа въпросително.

– Това е дълга история, – започна да уточнява Захари, – Сега съм в отпуска. И от една агенция за набиране на специализирани кадри ми се обадиха, за това съм тук. Не си търся работа, ……тя сама ме намери.

– Не сте ли доволен от досегашната си работа? – попита Андрей.

– Не, не мога да кажа такова нещо, но си мисля, че на новото място ще се почувствам по-добре.

– А кое ви кара да мислите, че на новата работа ще се почувствате по-добре?

– Не знам, – каза смутено Захари.  – Просто имам такова усещане.

Андрей се усмихна.

– Разберете ме правилно, – каза Андрей, – съвсем не искам да ви се присмивам. Просто хората си мислят, че ще бъдат щастливи на друго място, а не на това, на което са в момента. Сменят работата си, развеждат се и смятат, че новото място и положение ще им донесе нещо по-хубаво. Те не разбират, че причината за появата на това или онова е в тях. Нашето щастие не зависи от външни сили, а от това, което е в нас. Щастието е състояние и е въпрос на личен избор.

– Мислите ли, че определена професия може да направи човека щастлив? – попита Захари. – Аз си мисля, че ще бъда много нещастен, ако цял ден се ровя в числата като счетоводител.

– Възможно е някои професии да са по-привлекателни от други, – каза Андрей, – но някой обичат числата и биха се радвали да работят с тях. Мисля, че ако човек си върши работата, както трябва, ще се чувства щастлив.

– Да, виждал съм шофьори, пазачи, продавачи, …… които са си вършили работата с желание, – каза Захари, – дори те са по-щастливи от бизнесмени, които печелят милиони.

– Убеден съм, че щастието не идва от това, което правим, а от отношението ни към него. Именно това, което мислим за работата си, подходът към нея ни прави щастливи – натърти Андрей.

– Защо си мислите, че тази възможност за работа, не е подходяща за мен? – попита Захари. – Ами ако това е Божия план за мен?

– Не твърдя, че знам Божиите планове, – засмя се Андрей, – но човек не трябва да превръща стремежа си към щастие за пътепоказател в живота си. Това, че обичаш да правиш нещо, не означава, че то непременно трябва да се превърне в твоя професия. Някои от любимите си занимания можеш да оставиш за свободното си време, като хоби.

– А сега как да разбера, дали да напусна работата си и да отида на новото място или да не го правя? – попита объркан Захари.

– Научих едно,  че човек не трябва да прибързва, – каза Андрей. – Бъдещото винаги изглежда по-привлекателно от настоящето, защото в него има повече фантазия, отколкото реалност.

– Какво да правя тогава?

– Не избирай да отидеш там, където ще бъдеш щастлив, а където ще научиш най-много и ще развиеш  целия си потенциал. Ако си стигнал до максимума в сегашната си работа, тогава се премести на новото място, но не се отказвай от работата си, заради трудностите. В живота доста често се сблъскваме с неща, които не са приятни, но именно предизвикателствата ни правят по-силни.

Съобщиха, че самолетът им няма да излети днес и че ще могат да летят чак утре. Пътниците бяха приканени да си заверят билетите.

Захари усилено мислеше и разсъждаваше над думите на Андрей и колкото по-близо приближаваше гишето на летището, за да завери билет си,  толкова повече осъзнаваше, че той може да направи още много неща в сегашната си работа и да промени положението си …..

В източната част на Индия на брега на Бенгалския залив може да се наблюдава уникално природно явление.

Тук на плажа на Чандипур два пъти на ден морето си играе на криеница с туристите.

Работата е там, че по време на отлив, плажната ивица се увеличава с 5 километра и дава възможност на почиващите за няколко часа да се разхождат по откритото морско дъно, изучавайки тайните на подводния свят и неговите обитатели.

По време на прилива при „срещата с морето“ за туристите е по-добре да седят на брега.

Плажът е обграден от високи дюни и гъсталаци.

Тук къпането става само по време на прилива.

Този магически трик на морето е популярно развлечение за туристите.

K.T. Studd бил известен кеймбриджки играч на крикет и мисионер. Още, когато учил в Кеймбридж, написал следните стихове:

„Животът се дава само веднъж
и преминава бързо
Това, което си изживял за Христа,
то ще остане завинаги“.

Животът ни тук на земята е една чудесна възможност, да се приготвим за вечността. Ако успеем във всичко друго, но не постигнем това, животът ни е отишъл напразно.

Нищо не може да помогне на човек, ако изпусне тази възможност, да се приготви за среща с Бога.

Всеки ден ни се дава само веднъж и изчезва завинаги.

Как ще прекараш този ден, за себе си ли ще го употребиш или за Бога?

Запомни, че това което направиш следвайки Христос, то ще издържи.

В един изоставен градски парк, в центъра на детската площадка израсна топола. Никой не я бе насаждал. Семенце случайно бе попаднало в парка, покълна и въпреки трудностите, то оцеля и се превърна в стройно дърво.

Целеустремената млада красавица искаше да стане по-прекрасна от всички дървета, които растяха на известно разстояние от нея.

Всяка пролет тополата разпростираше своите клони все по на широко, сякаш се опитваше да прегърне целия свят.

Радваше се на лятото, жадно поглъщаше слънчевата светлина и благодатната дъждовна влага.

Един ден тополата забеляза тънко стъбълце пълзящо по земята.

– Помогнете ми да стигна слънцето, спасете ме, – прошепна то, когато  усети, че някой му обръща  внимание.

Тополата се зарадва, че случаят ѝ давал възможност да направи едно полезно и добро дело. Внимателно подхвана с клоните си слабото растение и го повдигна над земята. То веднага се хвана със своите зацепващи „ръце“ към надеждната опора.

Тополата с удоволствие поддържаше крехкото растение, предоставяйки му своите клони.

В края на лятото, новонастанилият се бръшлян оплете ниските клони на младата топола. В това време си мислеше:

„Трябва да оцелея на всяка цена в този изоставен край. Тук хора отдавна не са идвали, не е като в градините, където те преследват със брадви и ножове. Тук е истински рай за мен“.

И младият бръшлян започна да бърбори непрестанно, за да приспи бдителността на неразумното дърво:

– Толкова много се радвам на нашата среща.Хайде да станем приятели. Аз знам какво става в градините на хората и ще ти разкажа много интересни неща. Виждал съм как хората обрязват дърветата и не им дават да растат. На теб ти е провървяло, защото си попаднала в този изоставен парк. Ако беше в тяхната градина, щяха да те изкоренят и изгорят.

Тополата отговори:

– Да, аз съм много радостна тук, но ми е скучно сама. Нека бъдем приятели.

Бръшлянът се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, продължавайки да разказва страшните си истории:

– Децата чупят клоните на младите дървета. Възрастните режат  старите дървета, когато опират до електропроводите или закриват светлината в техните прозорци.

Тополата слушаше и се радваше:

– Колко съм щастлива, че съм израснала на това безлюдно място, а сега си имам и такъв знаещ другар.

Минаха няколко години. Бръшляна нацяло оплете тополата. Накрая тя разбра, че бе попаднала в алчни ръце и се примоли:

– Не ме задушавай, приятелю, не ми стига въздух да дишам.
Бръшлянът се усмихна и отговори:

– Нали искаше да бъдем приятели? Ти така самоотвержено се съгласи да ми помогнеш ….  Нима не видя какво става с дърветата, които растат далеч от крайградските зони?

Тополата със страх погледна на там и се ужаси. Дърветата или по скоро техните скелети се чернееха сред огромната маса победоносно зеленеещи листа на бръшляна.

Младата топола потрепери предчувствайки неизбежната си смърт. Тя искаше да каже нещо на бръшляна, но се отказа ….. дори не се опита да раздвижи още здравите си клони и да събори лъжеприятеля, а само смирено каза:

– Сама съм си виновна.

Минаха няколко години и тополата се превърна в жалко изсъхнало дърво.