В една ранната юнска утрин Нона се събуди и усети нещо необичайно край себе си. Чаршафите имаха друг цвят, шкафът не беше на мястото си.

– Това не е моята пижама, – възкликна Нона, когато се погледна. – И какъв е този непознат часовник на масичката ми.

Тя започна да обръща внимание и на най-малките несъответствия.  Някои от обичайните предмети бяха изчезнали.

– Какво ли ме очаква днес на работното ми място? – изтръпна Нона.

Слава Богу, компанията се намираше на същото място и за нейна радост работата, която извършваше беше същата, но отделът ѝ бе преместен в другото крило.

Когато Нона се прибра, завари в кухнята Дичо, с който отдавна се бе разделила, а той се държеше така все едно нищо не се бе случило.

Готвеше вечеря за двама и като че ли нямаше представа, че никога е имало раздяла помежду им.

У Нора настъпи паника. За да уточни нещата, тя бързо повика сестрата на Дичо. Пристигането ѝ не донесе никакво успокоение.

Белегът върху рамото на Каля, следствие от една операция липсваше.

– Къде ти е белегът от операцията, Каля? – попита Нора.

– Какъв белег? Каква операция? – погледна я недоумяващо Каля.

„Това не е нито настоящето ми, – помисли си Нора, – нито миналото ми. Какво става тук?“

На другия ден Нора посети лекаря си, който за щастие бе същия и го помоли:

– Моля да ми се направят всички тестове за наличие на алкохол, наркотици, лекарства, … в тялото ми.

Изследванията ѝ бяха направени, но нищо от изброените неща не бе открито в нея.

Когато Нона отиде при психиатъра, той се опита да и обясни:

– Тази необичайна реакция на тялото ви, е навярно от преживян стрес.

– Какъв стрес? – възмути се Нора. – При мен всичко бе наред. Имах работа, приятели, любовник и изведнъж всичко изчезна …

Нора нае детектив, който да открие мъжът, с който тя бе живяла през времето преди „произшествието“. Така се надяваше да възстанови предишните си отношения със своя любим.

– Дори да ме е забравил или у него да не възникне спомен за мен, възможно е отново да възникне любов между нас, – успокояваше се Нора.

Но в неговият апартамент живееха съвсем други хора. Те дори нямаха деца.

На телефона му отговаряше непознат мъжки глас.

След половин година Нора се примири със случилото се. Престана да си мисли за заговори и грешки.  Запозна се с „новото си минало“ и се опита да живее в новосъздалата се за нея реалност.

Тя често заставаше на прозореца и се вглеждаше нагоре към звездите.

– Много ми се иска да се върна в моя си свят, – шепнеше тя. – Не мога да убедя никого, че миналото ми е било друго. Всичко около мен ми е познато, а същевременно се чувствам тук като чужденка.

Тя въздишаше тежко, а от очите ѝ се отронваше издайническа сълза.

– Какво ли прави другата Нора, с която сме си разменили местата? Надявам се и тя като мен да е успяла да преживее този кошмар и да свикне с другия свят. Какво друго ни остава – и тя безпомощно повдигна рамене.

Училищният звънец огласи сградата на училището. Децата бързо заеха местата си, а учителите с дневници под ръка закрачиха към класните стаи.

Николина Стоянова видя разплакано момиченце в коридора, което с развълнуван глас ѝ сподели:

– Откраднаха ми джобното ножче.

– Мило дете, не бива да бързаме да обвиняваме някой в кражба, – каза Стоянова, като погали момичето по главата.

– Но какво да правя? – изплашено попита детето.

– Ще ти разкажа една история, – каза учителката, – може тя да ти помогне.

Момичето впери очи в нея, а тя започна своя разказ:

– Преди няколко години от един богат джентълмен откраднали много скъпа вещ, която била спомен от негов починал приятел.

– Този човек отишъл ли е в полицията, да разкаже за кражбата? – нетърпеливо се обади момичето.

– Не! – засмя се Стоянова. – Той просто застанал на колене и започнал да се моли: „Господи, нека съвестта на крадецът не му дава мира дотогава, докато той не донесе откраднатата вещ“.

– Донесъл ли я е? – попита нетърпеливо момиченцето.

Стоянова без да обръща внимание на прекъсването от страна на детето, продължи разказа си:

– На същия ден вечерта, някой почукал на вратата на богатия човек. Когато я отворил, пред него стоял мъж, който бил скромно облечен. Той със сълзи на очи казал: „Моля да ми простите, господине! Аз откраднах от вас скъпа вещ. Но не можех да намеря покой, докато не взех твърдо решение да дойда и да ви я донеса“.

Момиченцето гледаше с ококорени очи учителката.

– Направи и ти така, – посъветва детето Стоянова, – вероятно ще получиш обратно ножчето си.

Момичето само поклати глава и си тръгна вече успокоено.

На другия ден същото дете срещна Стоянова и със сияещо лице радостно каза:

– Послушах съвета ви. Разказах на Господа за болката си, а тази сутрин ножчето ми беше на мястото си.

Валеше сняг, но снежинките бързо се топяха.

– Но нали все пак има сняг, – засмя се Борис, – а щом е Рождество, той е предвестник на нещо.

– На какво? – попита Соня.

– Че се пречистваме от греховете си.

– А ако бъдем пречистени от греховете си, какво ще ни остане? – опита да се пошегува Данчо.

Всички се бяха струпали в кухнята, докато Мартин отваряше виното и го разливаше в пластмасови чаши. Мариан отвори хладилника и извади газирани напитки за Любчо и Дойчин, а за себе си взе безалкохолна бира.

Горан беше пристигнал последен. Тогава решиха, че е време за тост и се отправиха към трапезарията. Там последна влезе Катя. Тя носеше кошница с пресен хляб.

– Бих искала да ви запозная със една семейна традиция, – усмихна се предизвикателно Катя. – Това е хляб на спомените. Майка ми го правеше, когато бях малка. Тя го наричаше така, защото когато хапнеш от него, трябва да си спомниш нещо важно.

– Може ли да е от детството? – попита Станчо.

– Може да е от всяко време и всяко място, – бързо каза Катя. – Нека да хапнем залък хляб и да си спомним през какво сме преминали и какви сме били. Само тогава ще осъзнаем до какво ниво сме стигнали и какви сме сега.

Катя пусна кошницата в кръг и всеки си отчупи парче хляб.

А през това време тя обясни:

– Тайната на хляба на спомените е в това, че в него можеш да сложиш каквото си поискаш. Това могат да са чушки, картофи или сирене, дори може да бъде само някоя подправка. Така хората биха живели по-добре ако обръщаха внимание на това, което имат и няма да го хабят напразно.

– Спомените са като онова, което откриваш в чекмеджетата на кухнята. Могат да изглеждат ненужни, но всъщност подобряват това, което правиш, – констатира Димитър.

– За всички нас, – каза Борис и вдигна чашата си.

Другите го последваха в наздравицата.

Баба Петрана овдовя на 68 години. Със дядо Кольо много се разбираха, лоша дума не си бяха казали и всичко вършеха заедно. Но сега вече него го нямаше.

Възрастната жена дълго се въртеше около къщата, като шашардисана.  Не можеше да понесе самотата и искаше да умре.

Нищо вече не я интересуваше. Телевизорът си бръмчеше по цял ден , без да го погледне. Бе загубила всякакъв вкус към живота.

Спомените често я караха да плаче. Липсваше ѝ мъжът, който цял живот бе до нея.

– За какво да живея, по-добре да си сложа край на  живота.

Тя страдаше от диабет вече 15 години. И изведнъж реши да се тъпче с големи количества сладкиши, бонбони, сладоледи, … и всичко онова, което не си бе позволявала в предишните години.

Баба Петрана очакваше да изпадне в кома, но въпреки стреса и сладките неща, захарта ѝ бе в норма.

– Бог не ме иска, – каза си тя, – явно трябва да продължа да живея.

Синът ѝ със семейството си живееше в Португалия. Те много рядко си идваха. Когато умря дядо Кольо, синът ѝ предложи:

– Мамо, ела да живееш при нас.

– О, сине, – поклати глава Баба Петрана, – далечна земя, чужд език, непознати хора, изглежда по-зле и от смъртта.

– Омъжи се, – съветваха я приятели и познати, – не можеш оцеля сама, трудно ще изкараш на една пенсия.

Тя опита и се запозна с различни възрастни мъже, но те предизвикваха в нея отвращение. Въпреки всичко самотата я гнетеше.

Един ден ѝ хрумна спасителна идея.

Седна пред компютъра и написа в една от социалните мрежи:

“ Каня за съвместно живеене възрастна самотна дама“.

И чудото стана. Вече осем години в дома на баба Петра е празник.

Три възрастни, добре поддържащи се красиви възрастни дами всеки ден се веселяха и благодаряха на Бога, че са се събрали да живеят заедно. Те бяха обединили живота си, пенсиите и интересите си.

Имаха на разположение кола, вила, а другите апартаменти, които притежаваха, дадоха под наем и си докарваха не малък допълнителен доход.

Разхождаха се в парка, ходеха на басейн, театър, изложби, концерти, дори посрещаха гости.
Два пъти в годината бяха на почивка в някой курорт. И най-важното те изобщо не се караха.

Във втория по големина град на Зимбабве се случи нещо много интересно.

Член от едно семейство, което живееше в града донесе куфар в полицейското управление. Човекът каза:

– Неизвестното същество в този куфар принадлежи на наемателят.

А след това побърза да си отиде.

Полицаите веднага наобиколиха донесеният предмет.

– Какво ли има вътре? – попита един от тях.

– Надявам се това същество да не е извънземно, – добави друг.

– Нали казаха, че съществото принадлежало на наемателят, следователно, този човек не се е върнал да си вземе куфара, – разсъждаваше един от полицаите на глас.

– Когато слушах този изплашен човек, който донесе този странен куфар, си мислех, че това, което е затворено вътре, е навярно не много приятно за гледане.

– От къде ти дойде на ум? – засмя се трети.

– Не видя ли колко бързо се изнесе през вратата?!

– Хайде да погледнем, – каза най-смелият от тях. – Нека да видим какво толкова го е изплашило.

Щом полицаите отвориха ключалките, едно грозно създание изскочи от напълнена с кръв бутилка.

Неочакваният вид на чудовището, предизвика истерични викове от страна на „смелите “ полицай. Мъжете стреснати от видяното, започнаха да скачат от прозорците, защото не всички можеха, в създалата се паника, да минат през вратата.

Само за половин минута мястото около странното същество бе опразнено.

Останалите им колеги, които не бяха в стаята, когато чуха виковете, хукнаха да видят какво става.

– Защо викахте? – един от дошлите на помощ, спря току що скочилия през прозореца.

Човекът бе пребледнял, а думите му бяха объркане.

Мъжете, които бяха присъствали при отварянето на куфара, описваха странното същество по различен начин.

– Прилича на змия с глава на куче ….

– Беше покрито с гъста  козина….

– Много огромно и озъбено….

Но всички присъстващи на инцидента бяха единодушни в едно:

– Това същество отвратително вонеше.

Когато случая се разчу, в полицейския участък дойде лечител. Той успя да хване „гоблина“ и го изгори.

На всички им олекна. Но спомените на преживелите ужаса, не им даваше спокойствие цяла седмица.