Във втория по големина град на Зимбабве се случи нещо много интересно.

Член от едно семейство, което живееше в града донесе куфар в полицейското управление. Човекът каза:

– Неизвестното същество в този куфар принадлежи на наемателят.

А след това побърза да си отиде.

Полицаите веднага наобиколиха донесеният предмет.

– Какво ли има вътре? – попита един от тях.

– Надявам се това същество да не е извънземно, – добави друг.

– Нали казаха, че съществото принадлежало на наемателят, следователно, този човек не се е върнал да си вземе куфара, – разсъждаваше един от полицаите на глас.

– Когато слушах този изплашен човек, който донесе този странен куфар, си мислех, че това, което е затворено вътре, е навярно не много приятно за гледане.

– От къде ти дойде на ум? – засмя се трети.

– Не видя ли колко бързо се изнесе през вратата?!

– Хайде да погледнем, – каза най-смелият от тях. – Нека да видим какво толкова го е изплашило.

Щом полицаите отвориха ключалките, едно грозно създание изскочи от напълнена с кръв бутилка.

Неочакваният вид на чудовището, предизвика истерични викове от страна на „смелите “ полицай. Мъжете стреснати от видяното, започнаха да скачат от прозорците, защото не всички можеха, в създалата се паника, да минат през вратата.

Само за половин минута мястото около странното същество бе опразнено.

Останалите им колеги, които не бяха в стаята, когато чуха виковете, хукнаха да видят какво става.

– Защо викахте? – един от дошлите на помощ, спря току що скочилия през прозореца.

Човекът бе пребледнял, а думите му бяха объркане.

Мъжете, които бяха присъствали при отварянето на куфара, описваха странното същество по различен начин.

– Прилича на змия с глава на куче ….

– Беше покрито с гъста  козина….

– Много огромно и озъбено….

Но всички присъстващи на инцидента бяха единодушни в едно:

– Това същество отвратително вонеше.

Когато случая се разчу, в полицейския участък дойде лечител. Той успя да хване „гоблина“ и го изгори.

На всички им олекна. Но спомените на преживелите ужаса, не им даваше спокойствие цяла седмица.

Характерът на християнин се проявява не в добрите дела, а в уподобяването му на Бога.

Ако Божият Дух те преобразува отвътре, това ще се прояви в живота ти не с добри човешки качества, а с Божествени.

Божият живот в нас се появява като живот на Бога, а не чрез човешки старания да живеем праведно.

Тайната на християнина се заключава в това, че в него по благодат Божието естествено става свръхестествено. И това се проявява в ежедневните дела, в малките неща, а не само в моментите на общение с Бога.

Когато се сблъскваме със суетата на този свят, ние с удивление забелязваме, че у нас има сили съхраняващи поразително спокойствие, когато сме в центъра на тази суета.

Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството.

Имаме стотици телевизионни канали; Професионалните спортни екипи и поп групи, които събират, а след това харчат милиарди долари.

Милиони хора имат втора или дори трета къща за почивка. Нашите деца се разстройват, ако не им дадем най-новата компютърна игра за поредния празник.

Убедена съм, че безумното преследване на забавленията е симптом на много дълбоко явление.

Някои смятат, че сме най-скучно поколение в историята и може би те са прави. Някъде дълбоко в нашите сърца живее неудовлетвореността, празнотата, викащи за вътрешен мир и спокойствие, които с нищо не можем да наситим. И колкото повече се опитваме да го задоволим, толкова е по-силно неудовлетворението ни.

Само Христос може да насити празнотата на сърцата ни. Веднага щом се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява и ни дарява с мир, какъвто „светът не дава“.

Наситили се на зрелищата, много от публиката в цирка, се насочиха към бюфета, за да утолят жаждата си. Времето беше горещо, а под купола на цирка, бе задушно.

За да си купят лимонада Симо и баща му отидоха в бюфета, който се намираше зад кулисите на цирка.

Там на малко столче седеше жив клоун. Той имаше червена перука и голям червен нос. Беше се облегнал на масата, пиеше чай и хапваше сандвич.

Симо го наблюдаваше и очакваше да се случи нещо смешно. Може би клоуна да подхвърли чашата с чая, а след това майсторски да я хване без да я разлее.

Но нищо не ставаше. Симо приближи, за да вижда по-добре и да не пропусне нищо, ако изобщо се случеше нещо.

Момчето започна да се смее предварително. Клоуна го погледна и строго каза:

– Защо се смееш? Махай се от тук!

Симо смутено се се отдръпна назад.

– Татко, той ме изгони, – оплака се Симо.

– И добре е направил, – каза баща му. – Сега той е уморен. Трябва да хапне и пийне на спокойствие. Сега той не е клоун, а човек като теб и мен.

Това никак не се побираше в главата на Симо: „Как така? Хем е клоун и в същото време не е клоун?“
– А аз си мислех, че клоуните винаги са смешни, – каза тъжно Симо.

По време на работата по музиката към трагедията „Егмонт“ Бетовен често се срещал с Гьоте. Двама велики мъже бавно се разхождаха по алеите на виенския парк и водели своите не забързани беседи. Много от минаващите им се кланяли.

По това време Гьоте заемал висок държавен пост. Той бил привикнал с раболепното внимание на подчинените си. За това всички поклони приемал за своя сметка. Отговарял им с леко повдигане на шапката си.

Изморен от това поетът се оплакал на композитора:

– Отегчен съм от всички тези безкрайни поклони!

– Ваше превъзходителство, не се ядосвайте – каза Бетовен с олимпийско спокойствие. – Може би част от тях са и за мен.