В Индия живееше Масуд, продавач на фъстъци. Всеки ден вървеше по брега край плажовете и викаше:

– Фъстъци! Хубави, пресни фъстъци!

Той бе беден и едва изкарваше, за да нахрани семейството си. Но вечер като се прибереше у дома си, се хвалеше пред съпругата и децата си:

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на компанията си!

Веднъж успя да продаде всички фъстъци за деня и си каза самодоволно:

– Един ден ще си поживея като богаташ!

И реши малко да се поотпусне. Отиде в фризьорския салон, където не само го обръснаха, но и го подстригаха по новата мода. След това отиде в магазина и си купи скъп костюм, бяла риза и вратовръзка. Към всичко това прибави и някои допълнителни аксесоари, които го правеха да изглежда богат.

Вечерта отседна в луксозен хотел и му останаха толкова пари, че като се събуди да си поръча изискана закуска.

През нощта се наслаждаваше на луксозния апартамент, който бе наел. Сутринта отиде близо до брега в заведение за бърза закуска. Беше претъпкано с туристи, но той успя да си намери свободна маса.

Пълната чиния бе пред него, когато при него дойде един мъж и попита:

– Мога ли да седна при вас?

– Да, моля заповядайте, – учтиво се отзова продавачът на фъстъци.

Мъжът изглеждаше като бизнесмен от голяма класа.

Масуд си помисли: „Това е моя най-щастлив ден! Аз живее в този ден не само като богат човек, но и ще се храня с такъв“.

Двамата разговаряха, докато се хранеха.

– С какво се занимавате? – попита непознатият.

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания, – гордо отговори Масуд. – А вие с какво се занимавате?

Богатият човек се смути:

– Съжалявам, че трябва да ви се представя. Мислех, че от вестниците, които навярно сте преглеждали, сте ме разпознали. Аз съм Джон Д. Рокфелер.

Въпреки, че Масуд не разпозна лицето му, той бе слушал много за този човек.

„Това е чудесно, – помисли си самодоволно продавачът на фъстъци, – аз закусвам с един от най-богатите хора в света“.

След като се поопознаха малко, Рокфелер предложи на Масуд:

– Харесва ми вашия стил на работа. Тук започвам нова компания. Защо не дойдете да работите при мен? Ще ви направя вицепрезидент по продажбите в моята фирма.

Масут малко се забави, преди да отговори:

– Благодаря за щедрата оферта, но бих искал да си помисля малко.

– Разбира се, – съгласи се веднага Рокфелер. – Все пак искам да знам какво мислите по предложението ми, преди да се разделим.

Двамата се наслаждаваха на храната и питиетата без да бързат. Когато свършиха, Масуд се изправи. Той направи една крачка от стола си, обърна се и каза доста високо:

– Благодаря ви, господин Рокфелер, че ми предложихте да стана вицепрезидент във вашата фирма, но трябва да ви откажа. Предпочитам да бъда президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

След което се обърна към вратата и излезе навън.

Години по-късно старият продавач на фъстъци обикаляше плажовете и с немощен глас викаше:

– Фъстъци! Хубави фъстъци!

А вечер, когато се прибереше разказваше на внуците си, как преди години един от най-богатите хора в света му предложил да стане вицепрезидент на фирмата му и как той се отказал, за да остане президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

Продавачът на фъстъци имаше шанс за финансова сигурност, но беше твърде горд и самодостатъчен, за да го приеме.

Ние, християните, не правим ли същата грешка?

Нашият „богат” приятел – Небесният Отец – притежава собствеността и ресурсите на света. Той ни предлага любов, смисъл, цел и в крайна сметка вечен живот.

Всичко, което трябва да направим е да покаем от греховете си и да Го приемем в живота си. Но много мъже и жени са твърде горди и независими, за да предадат всичко, което имат плюс живота си на Бога.

И резултата е налице, те още тънат в бедност, мрак и безнадежност.

Времето бе стегнало в студената си хватка всичко живо. Леката снежна покривка, която се бе задържала, само напомняше, че е валяло сняг, но не достатъчно.

Зимата е хубав сезон, но повечето хора предпочитат да я прекарат край печката. От топлината в стаята се възползваха Нина и Алекс. Брат и сестра, които обичаха да четат и споделят различни идеи помежду си.

– По-рано не е имало рак, – каза Нина.

– Защото не са го диагностицирали, – опонира Алекс. – Човек просто си умира и това е.

– Нямало е проблеми с контрацепцията, – Нина продължаваше да изброява особеностите на миналото.

– Е, да жените просто са раждали и износвали децата си в мраз и глад, – съгласи се донякъде Алекс.

– След откриването на Америка, половината Европа е умряла от сифилис, а половината от индианците са умирели от грип.

– В Англия, по времето на Хенри и Анна Болейн, един обикновен грип е погълнал половината от Лондон, – отбеляза Алекс.

– О, за жените е нямало проблеми, – иронизира Нина, – защото те нямали паспорти и са били без права. За това били бити и малтретирани. И това не се е смятало за никакъв проблем или престъпление. При извънматочна бременност, просто умирали, а когато матката им изпадала при тежка работа това изобщо не се вземало под внимание.

– Ако погледнеш мемоарите на Екатерина II, тя е била императрица, освен красиви рокли и разкошни балове, тя пише, че е имало варицела, женски проблеми, трудности в живота, …

– Какво искаш да кажеш, че сега живея много по-луксозно от една императрица? – засмя се Нина.

– Забележи, преди 100 години ако бяха заболели белите ни дробове, умираме, защото тогава медицината не е имала лек за тази болест.

– Ако сега ме питат: „В кое време бих искала да живея?“ Бих отговорила: „Сега“. Не знам какво ще бъде бъдещето, но сега имам: дънки, маратонки, дезодоранти, лична собственост, паспорт, контактни лещи, хигиена и контрацептиви, възможност да работя и да учи във всяка страна. Мога просто да се разведа, защото не искам да живея с този мъж.

– Но можеш да получиш травма или шок, – вметна Алекс.

– Мога да карам кола, – продължи да изброява Нина, без да обърне внимание на думите на брат си. – Както и да се науча да се бия, за да защитя себе си и моите близки и да бъда лишен от свобода заради прекомерната самозащита.

– Но няма да хвърлят камъни по теб и няма да бъдеш бутнат от скала или опозорена по някакъв друг начин, – добави Алекс.

– В това общество има много проблеми, но в сравнение с това, което е било, то е страхотно.

– И тези, които искат да се върнат назад, просто не разбирам къде ще отидат?

– Разбираш ли колко усилия са положени, за да стане това, което е сега?

– За това аз съм щастлива да живея тук и сега, – плесна с ръце Нина.

– Опознаваме всичко, като сравняваме, съзнателно или несъзнателно, себе си с другите, с епохата, с миналото, с културата, със здравето или медицината. Но оглеждайки се назад трябва да осъзнаем, че това, което имаме тук и сега не е малко и недостатъчно, за да бъдем щастливи.

През зимата и пролетта езерото, разположено северозападно от Осой в долината Оканаган в Британска Колумбия, прилича на всеки друг водоем.

Но през лятото, когато по-голямата част от водата се изпарява и остават стотици огромни солени локви, които превръщат ландшафта в калейдоскоп от жълти, зелени и сини петна. Петнистото езеро се смята  за най-магическото място.

Цветните локви са резултат от високата концентрация на минерали, включително калций, натриев сулфат и магнезиев сулфат във вода. Минералите и солите са попаднали в езерото от околните хълмове. Цветът зависи от концентрацията на минералите във всяка локва.

Представителите на местната националност оканаган, от векове считат това езеро за свещено място. Те вярват, че всеки кръг има различни загряващи и медицински свойства. Древното име на езерото е Клилук.

Земята, която обгражда водата, е била частна собственост в продължение на много години, но през 2011 г. тя е станала обща собственост с цел запазване на благосъстоянието на нацията оканаган.

Сега мястото е защитено и от него не се добиват минерали. То е културна и екологична забележителност.

През Първата световна война минералите от езерото са били използвани за производството на боеприпаси.

Минерали се събирали от работници, които всеки ден извличали сол от езерото. Говори се, че преди започването на добива на сол, езерото е било още по-цветно.

Посетителите няма да могат да стигнат близко до езерото, защото пътя е блокиран от ограда. Въпреки това могат да се насладите на красивата природа и от шосето, от което се открива отличен изглед.

Идолопоклонството е строго забранено в Библията. Една от десетте заповеди казва: „Не си прави кумир ….. да не им се кланяш нито да им служиш …“

Но кумир и идол може да стане почти всичко, което ние почитаме и му служим вместо на Бог. Това може да бъде успех, удоволствие, собственост, пари и всичко друго, което може да завладее живота ни.

Всички тези неща не са непременно лоши сами по себе си, но когато те станат нещо много важно за нас, те стават идоли.

Библията забранява поклонението на идолите по две причини.

Първо, те са фалшиви богове. И не могат да ни спасят или да променят живота ни към по-добро.

На второ място, идолите ни откъсват от Бога. Те заемат Неговото място в сърцето ни. В резултат на това се отвръщаме от Него и вече не можем да Го признаем и да Го обичаме, както трябва.

Покланяш ли се на един от тези идоли? Не допускай такова нещо в живота си.

Бог ни е заповядал: „Да нямаш други богове освен Мене“.

Когато пътувате особено със самолет е трудно да го намерите на багажния конвейер.

Често куфарите са наблизо един до друг, а пътниците измислят какви ли не хитрости, за да поставят знак на багажа си, така че да го „открояват от тълпата“.

За щастие фирма „Firebox“, намираща се в Лондон е започнала продажба на нов вид куфари, на които е изобразено собственото лице на пътника. При покупка трябва да качите качествена снимка на себе си, на втората си половинка, на майка си или на някоя знаменитост.

Това изображение ще бъде отпечатано на капака на куфара ви и вие никога няма вече да сбъркате багажа си с някой друг.

Въпреки че, много се присмиват на тези куфари, намират се и хора, които смятат, че огромното лице е най-добрия начин да не загубите своята собственост.