Крайбрежната въздух смесен с пустинната горещина нахлу през прозореца на апартамент, намиращ се на втория етаж. Хасан седеше на пода и бе отворил лаптопа си.

Неговите родители, братя и сестри не бяха в къщи, но въпреки всичко 18 годишният мюсюлманин не смееше да увеличи звука на лаптопа си. На екрана на електронното му устройство някой разказваше за Христос.

Беше обяд. По високоговорителя на джамията призоваваха мюсюлманите  за молитва. Временно това заглуши говорителя на екрана.

Когато свърши призивът за молитва Хасан чу човекът от лаптопа му да казва:

– …. Исус беше с Бога при Сътворението на света. Творецът принесе в жертва Сина Си, Който възкръсна от мъртвите. Така Той направи възможно Спасението от греха ….

Няколко месеца Хасан тайно гледаше тези предавания. Той бе сигурен, че говорителят казва истината. Аргументите му бяха много добри. Хасан бе разбрал, че Исус е повече от пророк.

– Явно християнството не е идва от неверния Запад, както са ме учили, – каза си Хасан. – Ето и човекът каза, че се е зародило в арабски район.

– Словото на Христос е започнало и се е разпространило в Средиземноморските страни и се е запазило през вековете на изток, преди да достигне Северна и Южна Америка, – говореше мъжът на екрана.

Хасан усещаше ароматът на кус-кус, кимион и агнешко месо от кухнята и усещаше, че това ще му бъде отнето.

В минутата, когато той призна пред себе си:

– Вярвам че Исус е Христос.

Го събори една обезсърчителна мисъл: „Аз ще бъда отхвърлен от майка си, семейството, родните и приятелите ми“.

Изведнъж Хасан се оживи и окуражи:

– Това мога да избегна, ако успея да ги накарам да разберат кой е Исус…

Хасан първо свидетелства на своя най-добър приятел, който след няколко седмици се реши да следва Исус.

Никой не бе обучавал двамата младежи, как да споделят посланието за Спасението, но те започнаха да говорят на свои приятели и познати, които също приеха Исус за свой Господ и Спасител.

Малката група от ново повярвали бе кръстена в един ден. Тогава те си обещаха един на друг да доведат повече хора в Божието царство.

Клара бе малка дребна девойка, но това не ѝ попречи да завърши библейското училище към църквата, която посещаваше.

Веднъж, когато се молеше, тя ясно чу глас:

– Иди в Китай!

Първата ѝ реакция беше такава:

– Боже, това Ти ли си? Трябва да уча китайски и не знам колко време ще ми отнеме това. Наистина ли искаш да отида там?

– Не бойте се, нито се страхувайте, бъди силна и дръзновена.

Китайският език се стори на Клара доста лесен и тя го усвои само за един месец. Всичките ѝ страхове отпаднаха и тя замина като мисионер за Китай.

Дойде войната и Клара стана японска пленница. Тя успя да скрие в дрехите си Евангелието на Йоана. Преди сън, тя се завиваше през глава и успяваше да научи по един пасаж от Евангелието.

Войната свърши и затворниците бяха освободени. Повечето от тях едва местеха краката си, а Клара изглеждаше весела.

Човек от тълпата, който бе забелязал нейната жизненост каза:

– Навярно там са ѝ промили мозъка.

Журналист, който по-късно взе интервю от нея написа:

„Да, мозъкът е наистина промит, но това е направил Бог“.

Нека последваме примерът на Клара. Не само да четем Словото, но и да учим наизуст откъси от Него. Навярно в началото това трудно ще ни се отдава, но нека да не се отказваме. Така ще дадем възможност на Словото да се вкорени в нас.

Когато възникнат трудности в живота ни, тези стихове ще изплуват в съзнанието ни и ще ни укрепят.

Безобидните неща в ежедневието могат да задушат душевният ни живот, ако им позволим да направят това.

Наташа бе коленичила до леглото си и се молеше. Това бе най-хубавото време за нея, време прекарано насаме с Господа.

– Хората са се превърнали в „поддържатели на състоянието си“, – Наташа долови тих глас.

– Какво имаш предвид, Господи?

– Имате толкова неща, за които се грижите да бъдат в добро състояние, като своя дом, колата си, градината, косите си, ….

– Да вярно е, – съгласи се Наташа. – Увличаме се да благоприятстваме естествените неща да имат хубав вид, но не оставяме време да подкрепяме изграждането на своя дух.

– Щом имате такъв проблем, трябва да опростите живота си, да намалите тези си задължения.

– Едва сега се замислям сериозно върху това, – каза Наташа и се умълча.

След кратка пауза тя продължи да изказва мислите си на глас:

– Ако се нуждая от нещо трябва да помисля не само за паричната страна на въпроса, а и за това колко време ще ми отнеме за да го запазя в добър вид и дали мога да си го позволя. Щом това е във вреда на духовното ми поправяне и реформиране, ще трябва да се откажа от него.

Не се обвързвайте с делата на ежедневието. Няма нищо по-важно в живота на човека от общението с Отец в молитва и чрез Неговото Слово.

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.

Храма бе пълен с народ. Едни бяха дошли просто да си побъбрят и одумат някого, но други бяха искрени и посещаваха неделните богослужение с една единствена цел, да се срещнат с Бога и чуят Словото Му.

Но като че ли блуждаещите души преобладаваха в храма. Мислеха си за всичко друго, но не и за това, което бе необходимо в момента.

Всяка неделя свещеникът призоваваше:

– Не ползвате  мобилните си телефони в храма. Има определени морални правила и норми, с които трябва да се съобразява всеки.

Но на хората от днешния свят им е все по-трудно временно да се откажат от електронните си придобивки. Така че звъненето от телефон в храма вече не бе рядкост.

Свещеникът все повече се дразнеше и терзаеше, че вярващите са твърде много зависими от мобилните си телефони.

Веднъж на едно богослужение той заяви пред всички:

– Телефоните в храма не са нужни, защото Бог едва ли ще благоволи да се обади на някой от вярващите по мобилния му телефон.

Някои от присъстващите се усмихнаха, но други арогантно размахаха ръце:

– Какво толкова има в това?

– Ако изключа телефона си, мога да пропусна важно съобщение!

Свещеникът съвсем сериозно продължи, все едно нищо не бе чул от роптанията и възраженията в храма:

– Ако някои иска да се запознае и да разговаря с Бога лично, достатъчно е да напише текстово съобщение, когато шофира.

Съветът бе пропит с мрачна ирония.

А някои от хората в храма, особено младежите се побутваха и активно обсъждаха казаното:

– Този си го бива.

– Има особено чувство за хумор.

Но въпреки несъгласието си, неохотно изключиха мобилните си телефони.