Захари бе съкрушен. Малката му сестра бе блъсната от кола и почина. Тя бе едва на дванадесет години.

– Един добър Бог не би оставил някакъв си пиян идиот да убие сестра ми и да го остави да си живее! – възмущаваше се Захари. – Вече не съм сигурен дали съществува Бог. И ако Той съществува, не искам да имам нищо общо с такъв като Него. Как може да позволи да се случи такова нещо?!

Крум усети как в скръбта на Захари прозира желание да се довери на Бога.

Той се опита да му изясни проблема:

– Сега ти не можеш да съгласуваш болката с образ на Бог, в който искрено вярваш. Ти трудно крачиш в долината на мрачната сянка, защото не виждаш светлина. Искаш да вярваш, но ти е трудно да съпоставиш изпълненото с надежда на Християнската вяра и това, което виждаш около себе си. Не винаги ще получаваме отговор на въпросите си.

– Но … много боли, – изстена Захари.

Крум продължи настървено:

– Ако разбираш всичко напълно и в дълбочина, ти не би имал нужда от вяра. А без вяра не е възможно да се угоди на Бога…

– Защо? – въздъхна дълбоко Захари.

– Защото вярата и доверието трябва да произлязат от любов, а не от бизнес взаимоотношения, сделка или някаква ситуация, в която ние нямаме избор.

– Добре, – отстъпи най-сетне Захари, – готов съм да се боря с моите съмнения и въпроси, и да следвам Господа, за да изпълня волята Му.

Плачът бе викът на разбитото и неизлекувано сърце, което се взираше в страданието, залиташе, плачеше и викаше:

– Искам справедливост.

Плачът не се задоволяваше с повърхностни и шаблонни отговори.

Той изискваше:

– Достоверност и точност.

И заявяваше твърдо:

– Не се страхувам от въпроси без отговор.

Плачът бе песента на съмняващата се душа.

В нашето време той е изпаднал в немилост, защото не знае как да се справи с тъгата.

– Предпочитам отрицанието, – твърдо отстояваше плачът своето.

И предлагаше:

– Нека хората приемат рекорден брой медикаменти или по-добре да притъпят сетивата си с развлечение и дигитални средства за разсейване. Опиянени от комфорта те ще подтискат неудобните въпроси относно живота и Бога.

Но това не може да продължава безкрайно.

Плачът настояваше:

– Аз не съм противоположен на вярата. По-скоро съм вяра смесена със скръб.

Колкото по-силно вярваме в Божията доброта, толкова по-горещо протестираме, когато нещо я скрие от нас.

Нормално е да дадем глас на самотата си, да извикаме високо оплакванията си, да сме ядосани, да нямаме всички отговори……

Въпреки това Бог тича към нас, прегръща ни и плаче заедно с нас там.

И тогава забелязваме през сълзите, че Този който плаче има прободени ръце. Тялото Му е наранено, а лицето обезобразено.

И осъзнаваме, че Той също страда.

Милен гледаше към върхът на планината, към който се бе отправила групата, в която участваше. Връщайки се в спомените си той сподели:

– Когато бях млад вярващ, мислех, че като се изкача на върха на планината, там ще срещна Исус.

– Но тези изкачвания могат да бъдат много редки, – отчете Христо.

– Не на планината , а в пустините места срещаме Бога и растем, – заяви Мая. – Божията цел е да ги използва в живота ни, за да ни направи по-силни.

Николай допълни:

– Божията доброта е предназначена да бъде получена насред нашата болка.

Чичо Марин, който придружаваше младежите в похода отбеляза:

– Именно в трудните моменти на скръбта, загубата и болката Бог ни помага да растем във вярата си и да се доближим по-близо до Него.

Мая подскочи и плесна с ръце:

– Пустинята не е пропуск в Божия план, а неразделна част от нашия процес на растеж.

Бог е с теб и мен в пустинята. Там се учим да разчитаме на Него. Той ни среща там и така чрез Господа растем.

Бе вторият ден от страстната седмица. В църквата имаше богослужение.

Когато Наум чу притчата за десетте девици, подчерта след службата:

– Християните носят огромна отговорност за всяко действие в живота си, а също и за причинно следствената връзка в него.

– Ако работиш много това не означава, че ще се постигнат реални постижения, – отбеляза Данчо.

– Възможно е, работата ти да се провали от този, който работи след теб, – повдигна вежди Наум.

– Работата носи скръб и болка. Ставаш рано и лягаш късно, често не можеш да заспиш дори през нощта и си изпълнен с усещането, че работата всъщност не е чак толкова добре свършена, – доуточни мисълта си Данчо. – С други думи, тя никога не те удовлетворява напълно.

– Работата и постиженията, без Божия мир в живота ни чрез Духа, никога няма да бъдат достатъчни. Нуждаем се от Бога, Чийто труд води до истинска почивка и от Спасителя, Който може да спи дори по време на буря, – усмихна се Наум.

Милен бе навел глава и плачеше:

– Толкова много боли.

Симеон го погледна съчувствено и каза:

– Понякога прошката включва болка. Когато срещнем предателство, изоставяне, злоупотреба, измама или други такива, вероятно ще изпиташ скръб.

– Защо? – изстена Милен.

– Трябва да приемеш това като последствие от греха. Освен това е необходимо свободно да го изкажеш пред Бога.

– Лесно е да се каже, – тъжно се усмихна Милен.

Симеон продължи още по-настървено:

– Само Бог може да трансформира болката, свързана с неправилно поведение и това да донесе добро за всички участници.

– Искаш да кажеш, че не всяка скръб е лоша? – повдигна вежди Милен.

– Болката предизвиква угризения и те кара да промениш поведението си, – поясни Симеон. – Не бива да съжаляваш за такава скръб.

– Може би, – уклончиво се съгласи Милен.

– Всеки от нас трябва да научи, че скръбта е част от нашето духовно израстване, – продължи с наставленията си Симеон. – Така че, когато се сблъскаш с нея, не бягай и не я отхвърляй.

– А какво правя? – попита Милен.

– Помоли Бог да я използва, за да насочи живота ти в правилната посока.