Доктор Петров бе известен специалист в областта на онкологията. Един ден той трябваше да отиде на конференция в друг град, където щеше да получи награда за медицински си изследвания.

Два часа след излитането на самолета имаше аварийно кацане на най-близкото летище заради технически проблем. Докторът се страхуваше, че не ще успее да стигне навреме, за това нае кола.

Скоро след като потегли към града, където трябваше да бъде конференцията, времето се развали и се развилня силна буря. Поради проливния дъжд той зави в грешната посока и се изгуби.

След два часа неуспешно шофиране Петров разбра, че няма да стигне така доникъде.

Бе гладен и ужасно уморен, затова реши да потърси някъде да отседне.

След известно време се натъкна на малка схлупена къща. Отчаян, той излезе от колата и почука на вратата.

Отвори му красива жена.

– Извинете мога ли да използвам телефона ви? – попита я той.

– Нямам телефон, но заповядайте в дома ми, докато времето се оправи.

Докторът прие любезното ѝ предложение. Жената му предложи чай и нещо за ядене.

– Бихте ли се помолили заедно с мен? – покани го тя.

Петров се усмихна:

– Аз вярвам само в упоритата работа, а не в Бога.

На слабата светлина жената застана над едно детско креватче и започна да се моли.

Докторът разбра, че тя се нуждаеше от помощ, за това след като свърши молитвата си, той я попита:

– Какво искате Бог да направи за вас? Мислите ли, че Бог ще чуе молитвите ви?

Жената тъжно се усмихна и каза:

– Детето в креватчето е моя син. Той страда от рядък вид рак. Има само един лекар, който може да му помогне, но аз няма пари, за да си го позволя. Освен това той живее в друг град. Казва се Петров, голям специалист в онкологията. Бог все още не е отговорил на молитвата ми, но знам, че той ще помогне … и нищо няма да наруши вярата ми.

Доктора бе зашеметен. Той остана безмълвен, само се разплака, а след това тихо едва чуто прошепна:

– Господ е велик…

Петров си спомни всичко, което му се беше случило през този ден. Първо повреда в самолета, след това силен дъжд, поради който се изгуби.

И всичко това стана, защото Бог отговори на молитва на една бедна и безпомощна майка.

Това бе един шанс и за Петров да напусне материалния си облагодетелстван свят и да помогне на една бедна жена, която разчиташе единствено на Бог.

Елена бе добра по душа. За това, когато приятелката ѝ Дона я помоли:

– Аз ще се забавя още известно време тук. Можеш ли да вземеш малкия ми син от детската градина, да го заведеш у дома и да поседиш с него, докато си дойда.

Тя веднага се съгласи да помогне на драго сърце. Елена не бе виждала преди малкото момче, но реши:

– Все някак си ще се справя.

Когато пристигна в детската градина Елена се представи:

– Аз съм Елена и съм дошла по молба на моята приятелка Дона, да прибера сина ѝ Тони.

От съседната стая излезе някакво момче, който се приготвяше, след което спокойно седна в колата на непознатата жена.

Когато Елена въведе в дома на приятелката си детето, големият син на Дона възкликна:

– Това не е моя брат.

Елена се шокира.

– Кого съм взела тогава?!

Тя бързо откара момчето обратно, но в замяна на това бе необходимо да отговоря на няколко неприятни въпроси в полицията, защото учителката се бе обадила веднага за станалата грешка.

Главното е, че объркването бе разрешено навреме и никое от децата не бе пострадало.

Преди да започнат вечерята Иван предложи на шест годишния си син:

– Трябва да обслужиш първо сестра си, а след това да започнеш да се храниш сам.

Тони бе гладен като лъв. Той изобщо не искаше да чуе баща си.

Иван забеляза реакцията на сина си и учтиво му обясни:

– Момчетата да обслужват момичетата, преди да се обслужат сами.

Това правило звучеше за Тони странно. И той се съгласи, стига това да не отнеме много време.

Но имаше малък проблем. Диди бе едва на четири години и не се знаеше как ще реагира.

След като се помолиха, Тони вдигна голямата тава с пилето, поднесе го пред сестра си и попита:

– Кое парче от пилето искаш?

Диди бе трогната от вниманието на брат си, но тя нямаше представа, кое парче, какво е.

Затова бързо отговори:

– Бих искал крак.

На Тони стомаха се бунтуваше от глад, но той се въздържа и каза на сестра си:

– Диди, майка не готви крака.

– А къде е той? – попита малката.

– Не знам! Но във всеки случай не е в тази тава. Избери си друго парче. И моля те побързай.

– Добре, нека бъде ръка.

– Пилето няма ръка, то има крило.

– Не обичам криле, …. дай ми главата.

Осъзнавайки, че много е раздразнила брат си, Диди изказа последното си желанието:

– Тогава ще взема пъпа му.

Тони посегна и взе парче от гърдата. Според него това бе най-близо до пъпа.

А на сестра си каза:

– Това е най-доброто, което мога да направя за теб.

Родителите им едва въздържаха смеха си.

Това е семейството със сърдечен смях и глупави забележки, но всички са заедно, общуват помежду си.

Опитайте се да намерите заместител на семейството. Едва ли ще намерите, защото Бог го е планирал по този начин.

Слави весело подскачаше и стаята и си тананикаше някаква своя си песен:

– Ако бях на мястото на Петър, никога нямаше да се отрека от Исуса.

Баща му го чу и се усмихна, а после попита сина си:

– Слави, никога ли не си се отричал от Господа?

Синът без дори за миг да се замисли, бързо отговори:

– Никога!

Той бе сигурен, че не е направил такава глупост и навярно няма да я извърши.

– Ами ако си Го отрекъл с мълчанието си, с поведението си? Нарекъл си се християнин, но съвсем не си се държал като такъв или не си Го допуснал до плановете, хората и определени места в живота си?

– Е, може да съм го направил по някакъв начин, – виновно измънка Слави.

– Тогава може би знаеш цената, която Петър е платил за срама и отричането си от Него? – бащата погледна изпитателно сина си.

– Не му е било лесно, – съгласи се Слави.

– А сега ще признаеш ли своето отричане „по някакъв начин“ от Господа, за да можеш да получиш същото опрощение и възстановяване като Петър?

– Е, татко …, – Слави се изчерви и наведе глава.

– Когато го направиш, ще можеш да свидетелстваш от собствен опит, колко скъпоценен е Той, – бащата потупа сина си насърчително.

Слави го погледна виновно. Той осъзнаваше, че неговото „никога“ не е истина, но същевременно знаеше, че Бог го обича и единственото, което трябваше да направи е да поиска прошка.

Да бъдеш само на пет години и да попаднеш в такава неприятна ситуация.

Един ден никой не прибра от детската градина малкото момче Сяо. Възпитателката позвъни на бащата, който всеки ден го взимаше и го отвеждаше у дома.

Мъжът бе категоричен по телефона:

– Няма да дойда за момчето.

– Но, кой ще го прибере? – попита възпитателката.

– Вижте, направих ДНК – тест, който показа, че Сяо, не е мой син.

Не истинският баща на детето още сутринта бе сложил в чанта дрехи за подмяна, мобилен телефон. Бе го завел до детската градина и там го бе зарязал.

Всички в детската градина направиха разследване.

Майката на момчето не можеха да намерят дълго време, защото тя се криеше.

Намериха дядо му, но той заяви:

– Сяо не ми е нужен.

Обърнаха се още един път към неистинският баща на детето, но той остана непреклонен:

– Няма да отглеждам чуждо потомство.

Законът защитаваше този мъж. Според него той не трябва да се грижи за син, който не е от него.

Но ако майка откаже да се грижи за момчето, я чака затвор.