Сутринта беше мъглява. Доскоро беше валяло и всичко изглеждаше сивкаво и мрачно.
Надя погледна през прозореца, въздъхна дълбоко, тръсна глава и заяви:
– Щом дъждът е спрял има надежда. Веско, Мая, къде сте? Хайде обличаме се и ще излезем на разходка.
Чу се топуркане на детски крачета. Изведнъж зад вратата надникнаха два чифта очи, последвани от широка и радостна усмивка, грейнала на лицата на момче и момиче.
– Разходка ли? – каза момичето – Най-после …
– А как е времето? Спря ли поне да вали? – каза съвсем сериозно момчето.
Мая сръчка брат си и сърдито му каза:
– Времето, времето, ти все от времето се интересуваш. Не искам повече да съм затворена в къщи. Дори и сняг да е навалял пак ще излезем, нали, мамо?
– Обличайте се бързо, – усмихна се майка им. – Излизаме на разходка.
Децата не чакаха повторна покана, втурнаха се към вратата, а след тях се чу смях, тропане на чекмеджета, скърцане на врати.
След десетина минути, двамата бяха готови и чакаха майка си на вратата.
След дъжда всичко беше мокро и сиво, но малко след това облаците се разпръснаха и слънцето се усмихна лъчезарно.
– Вижте, – посочи с ръка Мая към една паяжина, която бе изпъстрена с капчици вода. – Блестят като диаманти.
– Наистина, сякаш е покрита със скъпоценни камъни, – възкликна развълнувано Веско. – Истинска красота.
– Това ме подсеща за диамантената сватба, която празнуваха скоро баба ви и дядо ви, – каза Надя.
– Какво е това диамантена сватба? – попита Мая.
– Това означава, че цели шейсет години са живели заедно, – поясни Веско.
– И не са се карали? Не са се сърдили? ….. – полюбопитства Мая.
– Живота им не е бил лесен, – каза Надя, – но тъй като са го посветили на Бога, това коренно ги е променило и те са имали много благодат. Тя е достатъчна, когато чувстваме, че живота ни е мрачен и обременен. Защото Божията сила в немощ се показа съвършена.
– Бог прави всичко правилни и красиво, – каза тихо Веско.
– Господи, дай ни да виждаме тази красота, – възкликна Мая.
Надя прегърна децата си и тримата шумно се разсмяха.
