Зарко и Боряна се прибираха с кола у дома си. Изведнъж насред пътя видяха жена, която им махаше да спрат.

– Не спирай, – каза уплашено Боряна, – може да е нещо, което е прекалено опасно.

Но Зарко реши да мине близо до жената, за да се увери, че никой не е пострадал.

Когато приближиха с колата и двамата забелязаха, че цялото лице на жената  е нарязано и в синини.

Тогава Зарко спря и реши да види с какво може да помогне на тази жена.
– Семейството ми катастрофира, – каза наранената в лице, – мъжът и синът ми са още в колата.

– Къде е колата? – попита Зарко.

– Тя е паднала в една дълбока канавка, – отговори жената. – Мъжът ми е мъртъв, но малкото ни дете е още живо. Моля помогнете ми.

Зарко реши да се спусне в канавката и да спаси детето, а на жената спряла ги на пътя каза:

– Останете при жена ми, ще видя какво мога да направя.

Когато Зарко се спусна до колата, забеляза двама мъртви на предната седалка, но не им обърна внимание, а бързо грабна детето и се върна при колата си.

– Къде е жената, която беше при теб? – попита Зарко жена си.

– Тя тръгна след теб към катастрофиралата кола.

Тогава Зарко реши да се върне и да види, дали в колата няма още някой останал жив. При новия оглед, откри че мъжът зад волана е мъртъв, жената до него също, но…..

– Та това е жената, която ни спря на пътя и искаше помощ, – потресен извика Зарко.

На жена си обясни:

– Мъжът и жената в колата са мъртви, но е станало някакво чудо. Мъртвата жена е тази, която ни спря на пътя и поиска помощ от нас.

– Това е само Божия намеса, – прехапа устни Боряна.

Двамата прибраха детето и го отгледаха, като свое. Те нямаха деца, а това бе като Божи дар за тях.

Началото на 19 век бе време обхванато от революционни идеи и свободолюбиви мисли. Иван Ворошилов бе помещик в К. губерния. Той много обичаше френската литература и възприемаше свободолюбивите ѝ идеи.

Но това не бе достатъчно за Иван. Той се стараеше да ги внуши на семейството си и крепостните си селяни.

Веднъж бе тръгнал на път с много пари. Същия ден бе убит и ограбен от кочияша си и приятеля му. Двамата злосторници инсценираха злополука.

Полицаите, които разследваха смъртта на Ворошилов, приеха набързо, че това е нещастен случай.

Минаха пет години от тогава. Кочияша Симеон изповяда пред свещеника:
– Голям грах сторих, отче, убих господаря си, а след това замаскирах следите и всички останаха с убеждението, че е станала злополука. Но аз не мога да живея повече с тази вина…

И Симеон се предаде в полицията.

Там  го разпитваха:

– Щом господарят ти се е отнасял толкова добре към теб, защо му отне живота и го ограби?

– Господарят ни изкушаваше, – отговори Симеон. – Казваше ни, че няма Бог, че в отвъдното нищо няма да се случи и че само глупаците се страхуват от Божието наказание. Твърдеше, че няма съвест, че това било измислица на поповете. Тогава решихме, че може би господарят ни е прав.

– Но каква връзка има това с убийството и ограбването на господаря ви? – попита го разпитващия.

– Как да няма?! Решихме, че щом няма да ни наказват на оня свят, тук можем да си правим каквото искаме.

– Добре, а защо реши да си признаеш?

– Каквото и да ни бе говорил господаря, все пак съвестта започна да ме измъчва. И си казах: „Щом има съвест, значи има и ад“. Но аз живеех вече в него. И за да изляза от ада реших да си призная престъплението.

Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.

Донка растеше не с дни, а с часове. Изумяваше всички в семейството си с необичайни въпроси и неочаквани разсъждения.

Веднъж след като изслуша прогнозата на времето, попита:

– Татко, въздухът има ли дупе?

Баща ѝ я смъмри:

– Какви ги говориш? От къде ти дойде това на ум?

– Нали леля Славка си има бебе. Тя мери температурата му като вмъква върха на термометъра в дупето му. Щом измерват температурата на въздуха, той трябва да има дупе, – Донка заключи важното си откритие.

Баща ѝ се засмя, а тя обидено каза:

– Исках да зная само къде му мерят температурата….

Един ден Донка попита:

– А какво е това О О Не?

Баща ѝ се опита да ѝ обясни според детските ѝ представи, след което веднага последва следващия ѝ въпрос:

– А кога ще стане О О Да?

Една вечер Донка се изкачваше с майка си по стръмната пътека към кошарата на дядо Богдан. Спъна се в нещо и ожули коляното си.

Донка бръкна под крака си и извади „нещото“. Беше подкова. Засмя се и възкликна:

– Мамо, виж, кончето си е загубило обувката.

Когато вечерта легна да спи, Донка каза на  майка си:

– Дай ми „подглавницата“.

– Какво? – учудено я изгледа майка ѝ.

– Нали се слага под главата, защо тогава ѝ викате „възглавница“?

Любознателността на Донка нямаше край. Въпросите извираха като фонтан. За някои, ти самият не би се досетил сам да ги зададеш.

Към края на есента беше на разходка с баща си и майка си. Изведнъж тя посочи нагоре с ръка където минаваше реактивен самолет.

– Вижте го как затваря ципа на небето.

Първият и последният риболов на Донка завърши доста интересно. Когато на стръвта се улови риба, тя вместо да се зарадва, тя се разплака:

– Откачи я и я върни обратно! Не виждаш ли, че я боли. Пусни я!

Донка едва бе научила нотите, когато сподели с баба си, когато минаваха покрай телефоните стълбове:

– Виж, бабо, жиците са като петолиния, а птиците по тях като тумбести ноти.

Растеше Донка и изненадваше всички с въпросите си. За нея казваха:

– От нея най-малко даскалица ще излезе.

Пламен скоро се бе оженил и беше много щастлив. На кого можеше да се падне такава красива и интелигентна жена като неговата Зоя.

Двамата имаха прекрасна и удовлетворяваща ги работа. Роди им се син. Какво повече можеше да се иска за едно семейство, за да е щастливо?

Още в първите месеци след брака си Пламен установи, че съпругата му говори на сън. Бълнуванията ѝ не бяха неразбираеми думи, а съвсем осмислени и завършени фрази.

Обикновено на сън Зоя говореше за работата си. Пламен забеляза, че колкото бе по-силен стреса при жена му, толкова тя ставаше по-бъбрива нощно време.

Като добър и любящ съпруг той нищо не каза на жена си по този въпрос.

– Тя и без това си знае навярно за това бълнуване, – казваше той – какво да я притеснявам за това.

Но след раждането на синът им, нещо се промени в поведението на Зоя.

Една нощ съпругът ѝ чу да казва:

– Дано Пламен не разбере, че това дете е твое…

Когато чу това, мъжът ѝ бе шокиран. Цяла седмица разсъждаваше върху чутата фраза и си казваше:

– Нима греша? Възможно ли е това?

Накрая той реши да провери нещата, по един единствен начин.

Зоя имаше кръвна група А, а той В. Групата на детето потвърдиха съмненията му. Малкия Гошо имаше 0 кръвна група.

– Ясно, – отсече Пламен, – детето не е мое….

Завесата падна. Последва скандал, а след него развод.