Никофор и Драгой почти всека вечер се срещаха пред шахматната дъска. Това се беше превърнало като своеобразен навик и за двамата. Играеха много добре и бяха почти равностойни. Поделяха си победите и загубите.

Тази вечер бяха изиграли само две партии, но бързо загубиха интерес към играта. Проблемите, които ги бяха притиснали през деня и мислите свързани с тях, ги разсейваха и двамата бъркаха постоянно.

Никифор бутна фигурите и се засмя:

– Стига, и двамата не мислим! Ще донеса нещо да се почерпим.

След малко се върна с бутилка червено вино и две чаши. Двамата дълго стояха и мълчаха пред пълните чаши

Накрая Драгой отпи от чашата си и каза:

– Може би си чувал за Турчина?

– Да, – потупа с длан коляното си Никифор. – Бил е конструиран от Волфганг фон Кемпел през 1769 г., но това по-скоро е било прикритие на истински шахматист, който е играел с желаещите.

– А знаеш ли, че през 70 години на 19 век се появил във Великобритания автомат „Мефисто“, – продължи съвсем сериозно Драгой,- конструитан от Чарлс Гъмпел. За разлика от Турчина, той нямал скрит оператор и бил управляван от разстояние с електромеханични средства.

– А чу ли за доктор Фикс? – попита Никифор.

– Да , но доктор Фикс е механична кукла, – засмя се Драгой, – и познава тайните на шахмата така, все едно тази игра е измислена от нея.

– Навлекли му бяха оранжев костюм, зелена папионка и син цилиндър, – допълни Никифоров. – Пак беше на панаира и приканваше желаещите да изиграят една партия шах с него само срещу четири лева.

– Ха-ха-ха-ха, – смехът на Драгой изпълни стаята.-  Видях го как малниеностно се разправяше с противниците от мъжки пол, но с дамите беше истински кавалер и оставяше те да го победят.

– Е, това го превърна в знаменитост – леко се усмихна Никифоров.

– Чух, разправят, че това панаирно представление няма да продължи дълго, – каза Драгой.- Разказваха, че Михо, побеснял. Нахалната кукла го победила само с пет хода. Михо извадил пистолет, този дето му бяха дали, нали е пъдарин и преди някой да успее да го спре, стрелял право в гърдите на куклата. Гърмежите уплашили присъстващите, а Михо изчезнал.

– Аз бях там, – каза Никифор, – След като успяхме да изтеглим куклата отзад в стаята видяхме, че от дупката, където бе минал куршумът се появи струйка кръв. Някой дръпна едно лостче отстрани и доктор Фикс се отвори като съркофаг.

– Навярно вътре е бил трупът на истинският шахматист, който е играел? – попита Радой загадъчно.

– Да, това беше Симо, – каза Никифор, – който за да издържа семейството си, приел да участва в тази шмекерия.

– Намерили ли са му добър заместник? – попита Радой.

– Не! Рачо го замести, но той не е толкова добър – каза Никифор.

– Е, доктор Фикс ще залезе като атракция на панаирите, – махна с ръка Радой.

Анчарът е от семейството на черницата. Това са еднодомни или по друг начин казано с еднополови цветове, дървета и храсти.
Цветовете на Анчара са невзрачни, мъжки с плоски чадъроцветни съцветия, а женските са единични.
В природата съществуват 5-6 вида Анчар. Те се срещат в тропическа Азия, Африка и на остров Мадагаскар.
Анчарът има силно отровен сок. Той съдържа гликозиди, антиарин и антиозидин. Използвал се е за напояване на върховете на стрелите.
На това дърво А.С.Пушкин е посветил стихотворението си „Анчар“.

Анчар

А. С. Пушкин

В пустинята, сред прах горещ,
в пръстта от зноя разкалена,
Анчарът — часовой зловещ —
стои, сам в цялата Вселена.

Сред жадна степ във гневен ден
Природата го бе родила,
и корен, ствол, и клон зелен
с отровна сила напоила.

Отрова капе през кората
и стине в гъст, прозрачен клей,
след обедния пек, когато
вечерна хладина повей.

Не идва птица тук, ни звяр.
Едничък вихърът сурово
връхлита страшния Анчар
и литва, напоен с отрова.

И ако облак в своя път
се заблуди и дъжд пророни,
във пясъка горчива смърт
ще капе от отровни клони.

Но в ден на зло човекът там
човек изпрати с властно слово
и в път покорно тръгна сам,
и върна се в зори с отрова.

И вейка с клюмнали листа
в едно донесе с яден клей.
По бледното чело потта
на тънки струи леденей.

Под шатровия свод, в дъга
извит, издъхна у нозете
отровен бедният слуга
на всемогъщия владетел.

А царят смърт от тях сторѝ —
стрели с отрова напоени —
и на съседните страни
изпрати гибел, разорение.

Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….

Срещаха се често. Всеки имаше ателие, но когато се задъхваха от затвореното пространство, излизаха навън, независимо от сезона и времето. Не бяха си уговаряли среща, но времето, през което излизаха за отдих и ново вдъхновение, като че ли нарочно съвпадаше и те се виждаха на едно и също място.

Днес снегът беше затрупал всичко, което му се бе изпречило насреща. Хората преминаваха, но изглеждаха като черни сенки върху бялата пелена. Краскин подуши снега, хвърли четката, облече палтото и закрачи към парка.

През това време Иконописов стоеше пред платното и изтриваше нанесениите щрихи. Отново мацваше нова краска, но остана недоволен и започна да я заличава. Въздъхна дълбоко, остави палитрата и реши да излезе. Когато стигна до парка видя на среща си Краскин и се засмя. Ръкуваха се и решиха да отскочат до близката бирария.

Когато седнаха на масата в заведението, се спогледаха и се засмяха.

– Е, пак случайно се срещнахме, – тупна с ръка по коляното си Краскин.

– Все така се случва, че като изляза и ти си насреща, – плесна с ръце Иконописов.

– Какво пак ли не върви? – попита Краских. – То и при мен беше така, иначе като дойде музата, не усещам как времето лети.

– Рисувам портрет на жена, – започна тихо Иконописов, – нещо ми убягва. Това не е портрет по поръчка, а блян на моите сънища и мечти.

– Истинското претворяване изисква вникване на дълбоко, а ние искаме да изразим само видимото. Това особено се усеща в портретите на жени, – каза Краскин.

– Всяка жена  не представлява нищо повече от игра на багри, а трябва да се уловят движенията и звуците. Жените променят дори дишането си. Всеки миг дъхът им е различен.

– Никой мъж не трябва да си въобразява, че би могъл да пресъздаде върху платно своя идеал.

Краскин напълно разбираше колегата си по четка.Той също живееше сам и до него нямаше някоя муза, която да добавя различен нюанс в делниците му.

За да отклони Иконописов от мрачните мисли, които го бяха обзели, Краскин попита:

– Какво ли изпитва жена, която никога не е сигурна в съпруга си?

– Имаш предвид,че няма достатъчно силен характер, – подхваха Иконописов, – или че го е страх да опари собствените си пръсти  и да се включи в нещо добро?

– Виж младите, – махна с ръка Краскин, – влюбват се преди да са разбрали какво представлява живота и всеки ден им се струва празник щом са заедно, но много скоро всичко се превръща в делник.

– Жената не бива да се обвързва с мъж, който зависи от родителите си и пилее времето си с надеждата, че друг ще се погрижи за него, дори и за семейството, което е създал, – каза назидателно Иконописов.

Двамата помълчаха, загледани в заскрежение прозорец.

– Какво всъщност представлява портрета на една жена? – Иконописов отново се върна в мислите си към недовършената си картина.

– Боите и глината са неподходащ материал, – обади се Краскин. – Те само замъгляват и принизяват идеите, вместо да ги извисяват. Езикът е далече по-изтънчено средство за тези, които не могат да рисуват.

– Да, но ние сме избрали четката с теб, – възрази Иконописов.

Чашите им бяха отдавна празни, но те мълчаха. Вероятно нови идеи и мисли нахлуваха в главите им, между които и образа на една жена, жадувана и недостижима за всеки от тях.

Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.