Илия се бореше с негодуванието срещу баща си вече 30 години:

– Защо баща ми е толкова дистанциран? Той постоянно отсъства емоционално. Копнея за него, но той сякаш никога не бе готов или не бе способен да даде това, което очаквах.

Роза, сестрата на Илия се самоуби. Тя остави след себе си две малки деца.

Илия се обади по телефона на баща си:

– Трябва да дойдеш. Поне заради малките.

Отговорът силно разтърси и разочарова Илия:

– Не мога. Имам срещи, които не мога да отложа.

Илия се чувстваше предаден.

Седмица по късно втората жена на баща му, разказа на Илия за травмата, получена вследствие на случай, който баща му не е могъл да преживее:

– Той е бил само на три години, когато баща му се е самоубил пред него.

Тогава Илия разбра:

– Баща ми не е бил безсърдечен. Той е бил съкрушен. Мълчанието му не е било жестокост , а рана, която никога не бе заздравяла.

За първи път той видя баща си не като човек, който го е предал, а като момче, което бе предадено преди години.

Илия осъзна:

– Това е цикълът, който врагът иска да повтори. Раните, които остават не излекувани, се превръщат във вериги, които се предават. Освен ако някой не ги разкъса.

Врагът обича цикли като без бащинство, пристрастяване, срам, мълчание, малтретиране.

Ако не може да ви унищожи, ще се опита да ви държи заседнали в положения, които ще ви надживеят.

Ето как се формират крепостите, не само чрез травма, но и чрез повторение в следващото поколение.

Добрата новина е: Циклите могат да бъдат разчупени.

Разчупването на цикъла не означава да се преструваме, че болката не се е случила. Това означава:

Да казваме истината, дори когато е трудно.

Да търсим изцеление, дори когато боли.

Да избираме прошка.

Да бъдете настоящи за семейството си, дори когато не сте имали това, докато сте израснали.

Може да сте наследили болка, но не е нужно да я предавате на нататък.

Вие не сте жертва, вие сте победител в Христос.

Когато изберете да се борите за изцеление, вие не спасявате само себе си, а поколенията след вас.

Тони седеше сред приятели и сподели:

– Бил съм на една година, когато баща ми е починал. Когато майка ми се омъжи повторно, бях почти на шест.

– Какъв беше новият ти баща? – попита го Игнат.

Отговорът бе:

– Мечтаех за перфектен баща. Истинският човек, който стана мой баща, не можеше да се сравни с моя идеал.

– Всички имаме идеи за перфектния баща или поне за начините, по които нашите собствени бащи биха могли да бъдат по-добри, – отбеляза Огнян.

Самуил се усмихна:

– Има само един Отец, който е способен да обича съвършено. Когато изберем да следваме Исус, ние биваме осиновени в ново семейство, деца на нов Отец. Ставаме семейство от сестри и братя, лели и чичовци, приятели и бивши врагове. Ние сме общност от аутсайдери и сираци, наркомани и социални отпаднали, съзависими мъченици и самотни скептици, хамелеони, носещи се по течението, с други думи прекалено разрушени.

– Злото разкъсва, – сбърчи нос Захари. – Не ежедневните неща като удряне на пръст от крака или загуба на ключовете. По-скоро злото е разкъсването на нашия морален и духовен живот. Злото е силата, която работи срещу добротата на нашия Отец.

– За разлика от това, нашият Отец е този, който поправя разкъсванията, причинени от злото, – възкликна Недялко.

Бог копнее да бъде наш Отец.

Той се радва да бъде такъв за всеки от нас.

Тодор даваше всичко от себе си. Той бягаше много бързо.

Пред него нямаше никой, а така му се искаше само за миг да погледне назад, за да види къде са другите играчи.

Треньорът му неведнъж го бе съветвал:

– Не поглеждай назад.

Желанието на Тодор да се обърне бе толкова голямо, че му бяха необходими целенасочени усилия, за да запазя фокуса си напред.

След края на състезанието той си признаваше:

– Въпреки че печелех, имах желание да погледна назад, за да видя къде са опонентите ми и колко близо са! Но това поглеждане можеше да ме забави и да отклони фокуса ми от целта. Ако моят опонент е достатъчно близо, можеше да всее паника в сърцето ми и аз бих загубил това, което щеше да бъде мое. Това, че е много близо до мен, може да ме притесни, че ще ме надмине.

– Така си е , – потвърди приятелят му Огнян. – Всички знаехме, че ако погледнем назад или наоколо към това, което другите състезатели правеха, или се опитаме да разберем къде се намират, това ще ни забави. Поглеждането назад би ни накарало да загубим фокус не само върху завършването на състезанието, но и върху спечелването му или евентуално да подобрим и последното си време.

Запомнете, Исус вече е спечелил състезанието за вас. Всичко, което трябва да направите, е да държите очите си вперени в финалната линия.

Врагът ще ви нашепва изкушения и съмнения в ушите. Приятелите и семейството може да ви кажат да се откажете или да поемете по друг маршрут, дори да откъснете поглед от наградата, но не се отказвайте.

Бягайте и не поглеждайте назад.

Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.

Цветан бе на гости на Сашо. Двамата бяха много добри приятели.

Сашо бе по-голям от Цветан с две години, но това не им пречеше да общуват и разсъждават върху въпроси, които ги вълнуваха.

– Интересно, когато напуснем този свят, с какво ще ни запомнят хората? – Цветан се почеса по главата.

– Може би с това, което сме направили, – предположи Сашо.

– А не си ли се замислял, че има нещо по-важно от това, което сме създали, творили, ….? – махна с ръка Цветан.

– Какво друго? – повдигна рамене Сашо.

– Сещам се само за двама сега Ной и Енох. За тях се казва, че са ходили с Бога, – отбеляза Цветан.

– Може би имаш право …., – съгласи се Сашо, разбирайки идеята на приятеля си.

– Всички ние изграждаме или правим нещо, – повдигна вежди Цветан, – като бизнес, кариера, дори семейство. В суматохата на живота не трябва да се фокусираме върху тези си действия, а да пренебрегваме най-важното – ходенето с Бога, – подчерта дебело Цветан.

С какво ще бъдете запомнени? С това, което сте построили или с Кого сте ходили?

Нека наследството ви бъде второто.