Огнян живееше при баба си на село. Бяха трудни години. Храната не достигаше. Близо до селото имаше военнопленически лагер. Съдбата на живеещите там не бе по-лека от тази на хората в селото.

Един ден, на кого бе хрумнала тази безумна идея не знам, подгониха военнопленниците по покритото със дълбок сняг поле.

Много от тях премръзнали и изтощени от глад падаха на място и там си оставаха. Останалите ги погнаха обратно в бараките.

Бабата на Огнян се съжали над тези нещастни души. Тя отряза половин хляб от дажбата, която ѝ се полагаше и каза на внука си:

– Иди, моето момче, занеси им го.

Това съвсем не бе случайно. Единият ѝ син бе безследно изчезнал във войната, а другия се върна без крака.

Огнян бе много уплашен. Страхуваше се от пазачите и големите кучета, но отиде.

Отмина войната и дойдоха по-добри времена. Огнян порасна и стана един от любимите артисти в театъра на най-близкия град.

Но изведнъж нещо се обърка в икономиката на страната и хората отново почнаха да гладуват. Искаха да затворят театъра.

И тогава …… пристигна неочаквана пратка. Контейнер с хуманитарна помощ от Германия за Огнян Петров.

Оказа се, че артисти от Германия са решили да съберат помощи за театъра, където работеше Огнян. Това не бе единствената пратка. Така те помагаха на колегите си цяла година, не само да оцелеят, но и да не затварят театъра.

Половинката хляб, който бе занесъл Огнян на пленниците се бе върнал към него, но стократно умножен.

„Хвърли хляба си по водата, Защото след много дни ще го намериш!“

Слънцето залезе и нощта се настани над селото. Мария бе сама в кухнята заедно с двете си малки деца. те весело шумяха около масата.

Изведнъж тока спря. Това не се бе случвало скоро.

„Навярно скоро ще отстранят повредата“, – помисли си Мария.

Децата се сгушиха едно в друго, а майка им зарови в чекмеджето на шкафа:

– А, ето я, – тържествуващо извика Мария. – след малко ще стане по-светло.

Тя драсна клечка кибрит. В мрака пламна малка искра, след което стана по-светло. Майката бе запалила свещ.

Децата развълнувани протягаха ръце към трептящия пламък.

– Ще се изгорите, – предупреждаваше ги Мария.

Страхът и притеснението бяха отстъпили място на усмивките и веселия смях. Децата запяха, а Мария им пригласяше.

В най-мрачните моменти на живота си се нуждаем от песен. В криза е нужно да пеем, но не каква да е песен, а такава, в която се казва кой е Бог и какво е направил за нас.

Ако в живота си се намирате на трудно и тъмно място, пейте на Този, Който щедро излива любовта Си към вас.

Дядо Горо и чичо Стамен седяха в малката кръчма на селото, надигаха от време на време чашите си и притиснати от живота споделяха мъките си:

– Цял живот съм се борил и за какво? – въздъхна тежко дядо Горо.

– Като си направя равносметка, излизам все на загуба, – добави тъжно чичо Стамен.

– Повече съм бил болен, по-малко съм бил добре, – започна да изброява стареца, като свиваше пръстите си на дясната ръка. – Повече съм бил уморен и вечно не отпочинал. Почти винаги тъжен и рядко щастлив.

– Колко пъти се бил побеждаван и много малко успешен, – допълни чичо Стамен. – Повече съм се чувствал празен , отколкото доволен…..

– Какво друго да очакваме освен смъртта и студеният гроб? – смръщи вежди дядо Горо.

Към масата се приближи Камен. Той бе млад човек, в разцвета на силите си. Камен бе дочул част от разговора на двамата мъже, за това отиде при тях. Искаше му се малко да ги разведри:

– Какво сте се омърлушили? – усмихна се младият човек. – Погледнете нагоре. Независимо от обстоятелствата можем да гледаме към небето. Там е подготвен дом за мен и за вас …..

Двамата мъже леко се усмихнаха, а дядо Горо заклати глава:

– Така е, момче, надеждата ни е само в Господа!

Районът бе планински. Хората в селата бяха малобройни, но точно тук бе пламнал огъня за благата вест и се бе разпростряла на доста голяма територия.

Любопитни младежи решиха да проверят, на какво се дължи това. Те работеха в други райони, но нещо не спореше. Решиха да почерпят опит от местните.

Когато стигнаха селото, беше им посочена една малка къща:

– Там ги търсете.

В двора приветливо ги посрещна жена на средна възраст. След нея излезе и съпруга ѝ.

– Добър ден, – поздравиха младежите, – разбрахме, че тук много хора са се покаяли и са приели Исус за свой Господ и Спасител. Бихме искали да ни разкажете за програмата, чрез която печелите души. Къде е църквата ви?

– Вие сте в църквата, – усмихна се домакинът. – Ние се събираме тук в нашия дом.

– А нямате ли църковна сграда? – попита един от младежите.

– Какво е църквата? – изгледа ги учудено жената. – Нали това сме ние повярвалите в Господ Исус Христос.

Младежите се посмутиха. Те очакваха да видят отделно здание предназначено за такава дейност.

– А как евангелизирате хората? Какви мероприятия провеждате за това? – попита друг младеж.

– Ако мислите за някакви събирания, – изгледа ги мъжът, – тук не провеждаме такива.

– Да, но в района има доста повярвали хора в Христос. Как го правите?

– Говорим на всеки ……

– Поотделно? Не използвате ли местното радио, някоя кабелна телевизия? Имате ли Интернет страница?

– Не.

– И все пак как достигате до хората?

– Отиваме при тях, там където са на работа, по домовете им ….

– И това работи?! – в един глас възкликнаха младежите.

– Да, имаме десетки хиляди повярвали.

– И за колко време направихте това?

– За около месец, два, може и няколко седмици отгоре.

– Та вие сте направили много повече от това, което ние години се мъчим да направим чрез евангелизации, телевизия и всякакви телекомуникационни средства, – тъжно констатираха младежите. – Явно трябва да сменим тактиката.

В селото бяха останали малко хора. По-младите отидоха в града или заминаха в чужбина. Старите хора обработваха градинките си или се препичаха по пейките на слънце.

Годишнина ли бе, юбилей ли бе, не се разбра, но бай Йордан бе събрал своите си и празнуваше.

Извадиха дванадесетте стола, които стопанинът бе купил още в младостта си. Тогава му бе харесала изработката им и му се дощя да ги има, така се снабди с тях.

И ето сега на празника дойде и техния ред. Когато ги извадиха погледите на хората бяха привлечени от три стола, те бяха от колекцията, но не приличаха на никой от останалите.

Единият изглеждаше стар и изхабен. Бе по-дребен от другите. Ръбовете му бяха протрити, сякаш бе слугувал стотина години.

Вторият от столовете извисяваше ръст над другите, той имаше голямо сходство с останалите, но се усещаше как се големееше между братята си.

Третият бе като останалите столове, но в него имаше блясък и допълнителна красота. Сякаш някой допълнително го бе обработил и изправил ръбовете му. Цвета му бе по-свеж от този на другите, може би защото бяха покрити с прахуляк, кой знае?!

– Бре да му се не види, – зацъка с език бай Йордан, – когато ги купувах всичките бяха еднакви, нямаха никаква разлика помежду си. Какво е станало с тях?

– Ех, да беше жива баба Марга, тя щеше да ни обясни тази промяна, – обади се леля Денка.

– Тя бе мъдра жена, – добави Стоян, един от синовете на Йордан, – от всичко отбираше.

– Най-заплетените и невероятни случаи разумяваше, – обади се дядо Дечко.

Докато се чудеха изведнъж пред тях изникна възрастна жена, цялата облечена в черно.

– Какво ви притеснява добри хора? – попита тя.

Те и посочиха трите различаващи се стола.

Жената изгледа столовете и каза тихо, но властно:

– Аз останах! Аз тръгнах! Аз се промених!

Хората наведоха глави и започнаха да разсъждават върху казаното. Всеки от тях по един или друг начин свързваше своето битие с тези думи.

По едно време се размърдаха и се обърнаха към жената, за да ѝ благодарят за мъдростта, но нея вече я нямаше.