В тази къща Данчо и Кремена бяха прекарали 45 години. Тя бе идеалния дом за отглеждане на децата им, но сега, когато бяха пенсионери и никой не бе останал при тях, им създаваше само проблеми.
Бяха решили да се преместят, но бъдещето ги притесняваше.
– Къде ще отидем? – постояно повтаряше Данчо. – Колко много любими вещи от миналото трябва да оставим.
– А къде ще занесем нещата, които няма да вземем? – вайкаше се Кремена. – Тези, които ще купят къщата, може би ще ги изхвърлят като ненужен боклук.
Това бяха много трудни въпроси за тези възрастни хора.
Посетиха няколко домове за стари хора, но нито един не им хареса.
Един ден попаднаха в малко село в планината. Там имаше много възрастни хора.
– Тук е много хубаво, – каза Данчо, – но трябва да се разделим с приятелите си и познатите от нашата църква. Вече няма да можем да се занимаваме с нещата, които бяха наше ежедневие.
– Най-лошото е, – смръщи вежди Кремена, – че проблема с вещите остава.
Дъщеря им Емануела ги посети и те я заведоха на мястото, което бяха харесали. Споделиха проблемите си с нея.
Емануела ги изслуша , усмихна се и каза:
– Пияното добре ще пасне в новата ви всекидневна, а част от нещата ви можем да вземем с батко, когато продадете къщата.
Промяната никога не е била лесно нещо, но когато Емануела каза:
– Не се притеснявайте, Бог никога няма да ви остави.
Старците се успокоиха. Те благодариха на Бога, че винаги е готов да се притече на помощ дори, когато нещата изглеждаха безнадежни.
Данчо се засмя и прегърна Кремена:
– Където и да отидем, Бог вече е там, мила!
