Интересно е, че ние обикновено забравяме добрините на околните, а щетите и оскърбленията, които са ни нанесли, не забравяме.

Хубавите приятни пролетни дни скоро изчезват от паметта ни, но студените дни, снежните бури, непоносимия студ много добре помним

Когато чувам как хората се оплакват, имам чувството, че живеем в ада.

Жители на едно село се изселили в друга държава. Един човек, който не можел да се похвали с безупречно поведение като младеж и пооткрадвал каквото му падне, решил да види своите съселяни, как са се настанили в другата страна.

Човекът влязъл в един дом. Там една жена била болна и лежала на легло.

– Познаваш ли ме? – попитал човекът.

– Как да не те познавам, – казала жената. – Нали идваше нощем в хамбара и крадеше от царевицата ни.

Наистина ние записваме добрините на пясък, а злините издълбаваме на мрамор.

Тази зима бе много тежка, както за хората, така и за животните. Дървата за отопление бързо изхвръкнаха през комините, но и сламата приготвяна цяло лято не стигна за животните. Наложи се много хора да прекупват от тук оттам по някоя бала.

Добри изпрати сина си Алекс в съседното село, като му каза:

– Снега още не се е вдигнал, а на животните след няколко дена няма какво да им дадем да ядат. Иди при вуйчо си в съседното село и купи малко храна за животните.

Алекс стегна каруцата и потегли.

Когато се върна, баща му го попита:

– Колко даде?

Когато чу сумата Добри се намръщи:

– Много си дал.

– Тате, сутринта като влязох в обора опитах да дам на животните пари да ядат, ама те нещяха.

Добри се засмя и тупна сина си по рамото.

Бе късен следобед. Жените бяха привършили вече домакинската си работа и по това време се събираха на голямата пейка край пътя. Тук освен да поклюкарстват за този и онзи, си разменяха рецепти и споделяха новите в селото, които лично ги засягаха.

– Често сервирам на семейството си едно и също ядене няколко пъти, – похвали се Радка, – така има малко повече време за себе си.

Баба Стойна се намръщи и с бучащия си глас каза:

– Когато го сервираш първия път, яденето е много вкусно, но когато го сложа на масата отново, има чувството, че не давам най-доброто на хората седнали да ядат.

– И аз съм така, – обади се Гаца, – все едно ги храниш с остатъците от миналата храна.

„Все едно да „вместваш“ Бога в ежедневието си, – помисли си Каля, – вместо да отделяш специално време за Него. А аз какво правя? Сутрин набързо Му благодаря, изреждам нуждите си, вместо да Го търся и почитам по цял ден. А и Библията не чета всеки ден“.

Стоянка, сякаш отгатнала мислите на приятелката си прибави:

– Както храната, която готвим, храни телата ни, така и Божието Слово храни душите ни. Няма по-добро от приемането на прясна и свежа храна всеки ден.

– За съжаление и на Бога предлагаме остатъците, – обади се баба Митра. – Първо се съобразяваме със своите желания, а Неговата воля е като допълнителен план, по който действаме, ако нашия не стане.

– Когато даваме на Бога най-доброто, – каза Каля, – ние Го признаваме за Господар на живота си. Така смело ще следваме волята Му.

Имаше още коментарии по този повод, но всички бяха съгласни в едно. Никога не сме прекалено заети, че да нямаме време за по-дълго общуване с Бога.

В наше време са се появили множество различни неясни чужди думи. Защо ли не използваме познатите вече слова, за изобразяване на тези и други дейности?

Ето ви няколко примера със съвсем просто обяснение.

Дауншифтинг – преместване от град в село или в съвсем диви и безлюдни места.

Кетъринг – е обикновено хранене. Т.е. организирането на сватби, банкети и приеми със силите на мобилни готвачи и сервитьори.

Клининг – почистване на апартаменти и офиси. Обикновената чистачка сега патетично се нарича клининг специалист.

Консалтинг – консултиране и даване на съвети по разни въпроси, свързани с бизнеса.

Мърчандайзинг – правилно оформяне на витрини, лавките, така че нужната стока да се набива на очи.

Нейминг – измисляне на имена на различни фирми, стоки, предприятия, ….

Рекрутинг – просто набиране на работна ръка.

Списъкът може да бъде много по-дълъг, но до тук ще спрем.

Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.