Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

Виктор се улови, че изпада в своеобразна мечтателност. Той стана от пейката и тръгна надолу към езерото. Там работниците по почистването товареха каруци с изсъхнали листа и нападали клонки.

Като повървя по алеята Виктор видя Нено. Той бе от съседното село. Селянинът над ризата си бе надянал раздърпан елек, а на краката си захабени панталони.

Веднъж Нено бе насочил погледа на Виктор към една патица от езерото. Птицата накуцваше, но не това бе заинтригувало селянина.

– Вижте, – почти шепнешком каза Нено, – патицата с човката си измъква мокра глина и я наслагва върху наранения си крак.

Двамата дълго гледаха това интересно самолечение.

От тогава Виктор, който бе запален орнитолог, запомни името, усмихнатото лице и пъргавия поглед на невестулка, които съпътстваха Нено.

Два дена по-късно Виктор бе споделил с един от своите приятели:

– Простите хора, които умеят да четат мъдрата книга на природата, не са за подценяване в сравнения с тези, които са естествоизпитатели и пишат научни трудове.

– Добър ден, – поздрави Нено своя стар познат.

– Добър да е, – усмихна се Виктор. – Гледам от към вашето село се издигат много пушеци. Да няма пожар.

– Няма пожар. Благовец е. Хората горят бурените, дворовете си чистят.

– Тогава, я кажи на хората да палнат оня куп с листата. Нека на Благовец лъхне огъня и при нас.

– Дадено, – покорно каза Нено. – Ние и преди искахме да палнем един огън, но жена ви се възпротиви. Каза, че пушека ще одими всичко.

– Щом ти казвам, направи го, – строго нареди Виктор.

Нено се зарадва и закачливо добави:

– Ще прогоним змиите, а после ще прескачаме и огъня.

Виктор крачеше вече по-нататък из алеите, когато си спомни думите на един от професорите си:

– Древните германци боготворели „живия огън“, – казваше преподавателят им, – тъй като огъня пречиства въздуха при настъпване на епидемии. За това не трябва да делим магията от науката, защото едното е първичната стъпка, а другото по-късната.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

Млад монах вървял по пътя, бързайки да стигне до манастира си преди залез слънце. В едно село срещнал жена, която държала коза, вързана с въже.

– Моите деца седят гладни,- обърнала се жената към него. – Помогни ми да заколя козата. Аз съм вдовица и няма кой да се погрижи за нас.

– Забранено ми е да убивам животни, – обяснил монахът и си тръгнал.

Изведнъж чул признанието на жената:

– Отдавна те познавам. И всеки път, когато преминаваш през нашето село, аз ти се възхищавах, като те гледах през прозореца. Молбата ми да заколиш тази коза е само повод, да се запозная с теб.

Монахът я погледал изненадано.

– Аз съм млада и красива жена, желая някой да ме гали и люби, – добавила жената. – Моля те прекарай с мен една нощ, а сутринта продължи по своя път.

– Не мога да прекарам нощта с теб, – казал монаха.

Когато чула тези думи, жената закрила с ръце лицето си и заплакала. След това извадила от чантата си бутилка вино и му предложила:

– Да пийнем по едно поне.

Монахът почувствал, че трудно ще може да откаже трети път, гърлото му било пресъхнало и той пийнал малка глътка …..

На сутринта, отваряйки очи, монахът се намерил в леглото със същата жена.

На печката в голям котел се варило козе месо, а на масата стояла празна бутилка от вино.

Децата се бяха сбрали на куп и с интерес очакваха какво ще им разкаже Живко. Много от тях не бяха ходили много далече от селото си, за това жадуваха да чуят нещо ново и чудновато.

– Бате Живко, нали щеше да ни разкажеш за Меркурий, – обади се русо главата Гацка.

– А, да, ….забравих, …..Меркурий или както гърците са го наричали Хермес, изпълнявал поръчките на боговете. Летял с крилатите си сандали, насам натам, но всъщност бил много хитър. Лошото било, че обичал да покрадва.

– Като наш Даньо, – намеси се Калин.

– Тихо, – изшъткаха му другите деца.

– Той откраднал скиптъра на баща си Зевс, – продължи разказа си Живко.

– Какво е това скиптър? – попита малкият Кольо.

– Тояга като на дядо Нешо, – намеси се Ради.

– Тояга, но специално изработена, – уточни Живко, – украсена със скъпоценни камъни и злато, тя е символ на власт. Та тоя вироглав бог откраднал тризъбеца на Нептун, лъка и златните стрели на Аполон, меча на Марс……

– Бате Живко, той да не е бил бог на циганите? Те също обичат да крадат, – обади се тънкото гласче на Донка.

– Не е на циганите, Донке, – засмя се Живко, – а на търговците, те крадат много повече.

– Е, само те да са, – въздъхна и добави Добри като някой възрастен човек. – Я погледни всички по-нагоре във властта, ами адвокатите, дори и най-дребните чиновници, чакат все някой да им даде пари, за да му свършат работа.

В това време от двора на леля Гена се чу грубият ѝ глас:

– Петрано, усмири отрочето си. Така е ревнало, сякаш го колят, ….. спиране няма, чак ушите ми приглуши.

– Ти деца не си ли гледала ма, – скастри я Петрана, – ако не реват кой ще им обърне внимание. Пък ако искаш тишина иди в гората.

– Пак се почна, – плесна с ръце Кольо.

– Нека да не вървим по акъла на свадливите си майки, – умиротворяващо каза Живко. – Те могат да се карат и чумосват, но да не правим като тях.

Децата наведоха глави. Всеки ден те бяха неволни свидетели не на една свада. Помълчаха натъжени, а после се разотидоха.