Ако попитате в селото, кой е най-добрият ловец в района, ще ви кажат, че това е Васко Пушката. Той беше смел и отзивчив човек и бе съвсем млад, само на 30 години.

Когато питаха Васко:

– Ти вярващ ли си?

Той се усмихваше и казваше:

– За сега още не.

– А кога ще повярваш? – настояваха по-старите хора в селото, на които често помагаше.

– Няма да е скоро. Може би, когато остарея. Сега ми се живее, – казваше Васко и продължаваше да ходи на лов и да изпълнява ежедневните си задължения, за да изхрани семейството си.

Веднъж този страстен ловец се натъкна на следите на една ранена мечка.

Беше късна есен и земята беше покрита със сняг.

Следите на мечката водеха към скалите.

– Ще те хвана, – зарадва се Васко, – няма къде да ми избягаш.

Когато ловецът се изкачи на скалите загуби следите на мечката и започна да се оглежда.

Изведнъж разяреният звяр се нахвърли върху Васко и той инстинктивно направи крачка назад, но там имаше пропаст. Ловецът не успя да се хване за скалата и полетя надолу.

От гърдите му се изтръгна приглушен вик:

– Господи, помогни ми ….

И Васко падна по гръб на нещо гъвкаво и меко, което задържа падането му. Когато се огледа, забеляза, че на отвесната стена на скалата растеше бреза. Именно тя с клоните си го бе спасила от смърт.

От тогава Васко Пушката започна редовно да посещава селската църква.

Нова учебна година – нови проблеми. В малките селца закриха училищата, а децата сега ги возят с бус до „окрупнените“ в по-големите селища такива.

Това до някъде е добре, въпреки „незабележимите“ минуси. Така в крайна сметка се получава по-голяма убедителност.

Най-зле е работата с кадрите. Млади учители, макар и необвързани със семейни задължения, не желаят да се потопят в „дивата“ атмосфера на някой район.

Вероника Стоименова, не се предаваше лесно. Каквито и абсурди и неочаквани случаи да срещнеше в живота си, успяваше да запази вътрешния си мир.

Госпожица Стоименова скоро бе завършила педагогическия институт в родния си град и с нетърпение очакваше да се гмурни в нерешените педагогически проблеми на родното ни училище.

Назначиха я в училището на средно голямо балканско село, в което докарваха децата от околните полузапустели селища. Ще попитате от къде ще се намерят деца в този забравен от Бога район? Не само се намираха, но и бяха много „талантливи“.

В час по математика Вероника реши да провери знанията на поверения ѝ контингент.
Изкара на дъската Катя. Дребно слабичко момиче с рижи дълги коси и множество лунички по лицето. Същинско Пипи Дългото чорапче, без стърчащите плитки.

– А сега да видим какво е останало в главите ви, от наученото до сега, – започна тържествено Стоименова.

Катя бе затихнала до дъската с парче тебешир в ръката.

– Напиши на колко е равно синус на квадрат плюс косинус на квадрат.

Катя нерешително пристъпи напред готова да пише, но нещо я спря.

Изведнъж се плесна по челото:

– О, колко съм …..?! – каза момичето на себе си и с размах започна да пише.

Написа „синус“ и го огради със много красив квадрат. Постави плюс и повтори процедурата. Изписа „косинус“ и за да не избяга, го огради с подобен квадрат. Последва равенство, но резултата не бе изписан.

Защото Катя бе изпаднала в такъв дълбок размисъл, че едва ли някой можеше да я откъсне от мислите ѝ.

Вероника бе отворила широко уста. Очите и щяха да изхвръкнат от орбитите, а дъхът ѝ бе секнал.

С такава „образованост“ тя за първи път се сблъскваше.

Не се смейте, положението е много плачевно…..

Дядо Матей беше много уважаван старец. Той беше щедър и бе винаги готов да помогне на някой изпаднал в беда. Над бедните се смиляваше и им даваше хляб и дрехи.

При него идваха младежи, за да се учат и попиват от мъдростта му. Дядо Матей много ги обичаше и ги посрещаше с радост.

Понякога тези млади хора бяха много невъздържани и намираха начин да оправдаят нежеланието си за една или друга работа.

За това дядо Матей, често се молеше за тях:

– Господи, не ме разделяй с тези млади мъже в бъдещият ми живот. Лошо е, че понякога си мисля недобри неща за тях, за това прости ми. Знам, че искаш да ги спасиш и да бъдат в  Небесно Царство……

Той често се молеше така, но отговор на молитвата си не получаваше.

Веднъж имаше празник в съседното село и дядо Матей бе поканен със своите ученици.

– Къде ще ходя? – питаше се старецът. – По-добре е да вървят младите, нека се повеселят.

Но през нощта в съня си чу глас:

– Отиди на празника, но направи така, че като тръгнете, младежите да вървят напред, а ти малко остани назад.

Дядо Матей така и направи.

Младежите като вървяха напред видяха, че на средата на пътя лежи човек. Той беше изтощен. Дрехите му бяха разкъсани, а по тялото му имаше множество кървящи рани.

Един от младите хора се спря и го попита:

– Какво се е случило с теб, човече?

– Звяр скочи върху мен, изподра ме с ноктите си и ми нанесе тези рани, а сега няма кой да ме отнесе до близкото село, – каза човека плачейки.

– С какво да те закараме в селото? – скочи един от групата. – Виж нямаме кон или магаре. Самите ние вървим пеша.

И младежите продължиха пътя си без да помогнат на нещастника.

Скоро до стенещия човек стигна и дядо Матей.

– Кажи ми, човече, преди малко оттук не минаха ли младежи?

– Да, – отговори падналият. – Попитаха какво ми се е случило и си тръгнаха, като ми казаха, че с нищо не могат да ми помогнат.

– Е, тогава аз ще те отнеса до селото.

– Но ти си сам, пътят е дълъг, а и вече си стар, как ще ме отнесеш? Остави ме. По-добре тук да умра, отколкото някъде да паднеш под тежестта ми.

– Нима си забравил, че има Бог. Не се страхувай, Той няма да ни остави, – каза насърчително дядо Матей.

След това качи раненият на раменете си и тръгна.

В началото на дядо Матей му бе много трудно да пристъпя. Обливаше се в пот, препъваше се, насмалко щеше да падне. Под непосилната тежест, едва крачеше. Не му стигаше въздух, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му.

Изведнъж дядо Матей усети, че товара му олекна. Обърна глава назад и откри, че човека, който носеше на раменете го няма.

Старецът нямаше време да разсъждава върху случилото се, когато дочу глас:

– Ти постоянно се молиш за своите ученици да получат вечен живот, но те правят едно, а ти друго. Ако искаш да бъдат с теб в Небесното Царство, трябва да ги научиш да постъпват като теб спрямо другите.

Нур бе ревностна мюсюлманка. Тя много се разстрои, когато чу сина си Кадир да казва, когато се бе прибрал за няколко дни:

– Скъсах с исляма. Станах християнин.

Той знаеше, че семейството му може да се отвърне от него, но призна истината.

Кадир трудно намираше работа, за това се облягаше на родителите си. Те му плащаха квартирата в града и разходите за ежедневните му нужди.

След обръщането му Нур дойде при него в квартирата му. В едната си ръка държеше чекова книжка, а в другата бял саван.

– Ти сам трябва да избереш едно от двете, – твърдо му заяви тя.

Кидар знаеше, че майка му е способна на всичко. Въпреки това каза:

– Аз искам да живея за Христос и да умра за Него.

Нур си тръгна, но преди да излезе го предупреди:

– Ти непременно ще „заплатиш цена“ за своето решение.

Един ден братът на Кидар и дядо му го поканиха да се върне в село и той се съгласи.

Но за изненада на Кидар, двамата мъже го вързаха и жестоко го биха, като непрекъснато му крещяха:

– Трябва да се върнеш към старата си вяра или …… ще продължаваме да те бием.

Така го държаха цели 12 часа, след което го оставиха полумъртъв. Едва се възстанови.

Два месеца по-късно група от мюсюлмани отвлече Кидар и го преби от бой.

Той оживя, но се сблъска с нови финансови затруднения. По това време майка му изпрати хора, които да оберат останалите му пари и да му кажат:

– Тези пари не ти принадлежат.

Въпреки побоите и издевателствата Кидар запази християнската си вяра и не се поколеба, да започне да насърчава другите да приемат Исус за свой Господ.

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.