Невена стоеше мълчаливо сама в болничната стаята. Тя бе сложила внимателно ръка на гърба на бебето, надявайки се да чуе, че сърцето му все още бие. Пелените му бяха напоени с кръв, а болката в гърдите ѝ бе неописуема.

Докато чакаше лекарите да го оперират, тя беше силно притиснала детето до гърдите си. Дрехите ѝ лепнеха от кръв, но това не я интересуваше. Това бе нейния син. Тя му пееше тихо в страданието си.

Когато медицинската сестра взе бебето, ръцете ѝ се обляха от кръвта на малкото.

Изведнъж пълната тежест на Голгота се стовари върху Невена. Тя внезапно осъзна страданието и смъртта на Исус на Кръста.

– Господи, – прошепна Невена със пресъхнали устни, – приемам Твоя дар на спасението и отдавам живота си на Теб. Докато държах полумъртвия си син, усетих, колко велика е Твоята любов. Та Ти ми даде най-скъпото ….. Своя Син, Който понесе наказанието за моите грехове. Сега, разбирам, че понасям последствията от собствените си грешни и бунтарски избори в този свят. Едва днес виждам ясно, че цялата ми болка и мъка е в резултат на това, че Те отхвърлих и счетох за нищо пролятата кръв на Исус Христос.

Синът на Невена оживя, но тя запомни този ден изпълнен с предизвикателство и страх.

В сянката на Кръста ни е трудно да осъдим Бог, че е допуснал да страдаме.

Днес беше вълнуващ ден за Георги. Макар и все още малко момче, той отдавна го очакваше с нетърпение. Има ли по-вълнуващ празник от рождения ден особено, когато си малък?!

Какво по-велико от това да си център на вниманието? Получаваш много подаръци и лакомства…..

Между подаръците Георги откри малка фланела с прекрасно куче отпред. Малчугана много я хареса и веднага я облече. На всички показваше с гордост кучето върху гърдите си.

На другия ден фланелата бе хвърлена на пода и малчуганът изобщо нямаше желания да я облече.

– Защо си я хвърлил там? – укори го майка му.

– Нима вече не ти харесва? – изненадано го изгледа сестра му.

– Не толкова, колкото вчера, – смънка Георги.

– Това е проблем на всички днес, – отбеляза баща му. – Хубавите и добрите неща в живота ни, не могат да ни дадат удовлетворяващо трайно щастие.

– Така е, – въздъхна баба на Георги, – колкото и много да имаме, можем да се чувстваме нещастни.

– Светът предлага щастие чрез натрупване на материални блага, като дрехи, кола, електронна техника, ….. – разфилософства се бащата, – но те не могат да ни направят щастливи.

– Исус, когато постеше в пустинята и огладня, сатана му предложи да превърне камъните в хлябове, – наблегна бабата, – Но Христос отговори, че не само с хляб ще живее човек, но и с всяко Слово, което излиза от Божите уста.

– Ние сме духовни същества, – отбеляза сестрата на Георги, – затова не можем да съществуваме само с материалното богатство в този свят.

– Истинското удовлетворение за човека, – констатира бабата, – е в Бога и Неговото богатство.

Дойде време, жеравите се събраха и се приготвиха да отпътуват. Тяхната природа ги мамеше далече на юг. Те не можеха да стоят на едно място, така бяха устроени.

Видя ги враната и реши веднага:

– И аз ще отлетя със тях. Искам да видя свят и чужди места.

Жеравите я изгледаха със съжаление, а някои от тях дори възроптаха:

– Как ще лети с нас?

– Силите няма да ѝ стигнат!

Водачът на ятото си каза тежката дума:

– Щом иска нека лети. Няма да е за дълго. Нека се разделим със тази земя в мир, без караници и препирни.

Цял ден летяха, а през нощта се спряха до устието на една голяма река. С тях все още бе враната.

Най-мъдрата и стара птица от ятото ѝ каза:

– Пътят на юг не е много лесен и краят му стигат най-силните.

Тъмно перестият обитател на градовете задъхано , но гордо отговори:

– Аз съм силна! Приятни сънища…..

И веднага потъна в дълбок сън.

На разсъмване ятото се издигна в небето. След тях потегли и упоритата врана. Лети, здраво стиснала клюн, тайно си мечтаеше да си е в къщи.

Настъпи нощ, но жеравите продължаваха да летят. Под тях в океана се отразява луната. А на враната така силно ѝ се спеше, под крилете си усещаше само волния вятър.

На третия ден ятото стигна до желаната земя, но враната не беше с тях. На хоризонта се виждаше само обширно пространство от вода. А вятърът издувайки бузи към скалите, издаваше тихи вопли.

Залезът се окървави. Жеравите бяха много уморени. По пътя се бяха сприятелили с враната и сега им бе тежко за нея:

– Жалко , че я няма и изчезна на края …..

Изведнъж като в приказка, въздухът се разтвори и в пясъка падна черната врана.

Водачът на ятото възторжено я приветства:

– Колко си дребна, а ….! Прекланям се пред упоритостта ти! Въпреки, че имаш малка сила, все пак пристигна с нас на юг. Виж колко хубаво е тук!

Враната не извика: „Ура!“ Само клюмна глава и прошепна уморено:

– Май съм си загубила ума. Що ли ми трябваше? Макар и „силна“, но май все още глупава.

Дамян седеше в стаята, отчаяно вперил поглед в играещите деца навън.  Влезе баща му и забеляза обезсърчението му. Ясно разочарование се четеше по лицето на момчето.

– Дамяне, какво става с теб? – попита баща му. – Нещо лошо ли се е случило с теб?

Момчето повдигна тъжните си очи към баща си и омърлушено каза:

– Никой не иска да играе с мен. Избягват ме. Какво лошо съм направил?

Бащата погледна внимателно сина си, леко се усмихна и добави:

– Когато живееш живот, който отразява Исус, Неговата светлина разкрива тъмнината на греха, бунта и невежеството в света около теб. Ето защо те отхвърлят старите приятели и съучениците ти. Навярно и съседите те избягват и не желаят да имат нещо общо с теб.

– Но аз ги обичам и уважавам, както преди, – издайнически сълзи се плъзнаха по лицето на Дамян.

– Ако те живеят в тъмнина, светлината излъчваща се от теб те прави неудобен за тях, – съчувстващо промълви бащата.

– И все така ли ще се държат спрямо мен? – попита безнадеждно Дамян.

– Нашият свят живее в духовна тъмнина, – кротко започна бащата. –  Хората са отделени от Бога, затова са се приспособили и общо взето се чувстват комфортно в „зоната на здрача“.

– Нима не разбират, че пропадат и загиват? –  с болка каза Дамян.

– Те не могат да „видят“ Бога, но това, което виждат им е достатъчно, за да се справят с живота си.

– Тогава какво да правя? – с надежда Дамян погледна баща си.

– Щом принадлежиш на Исус, живей живот, който отразява Неговата честност и чистота, Неговата святост и правда, Неговата доброта и благочестие.

– И?

– Светлината в живота ти може да предизвика другите да се откажат от това, което им предлагаш. Но бих искал да те насърча! Светлината не само разкрива тъмнината, но и господства над нея.

Слънцето прежуряше, но тя спокойно се излежаваше в локвата. Даже примижаваше от удоволствие.

– Какво блаженство, – каза си жабата, – навсякъде е жега, а аз се разхлаждам в приятно затоплена локва.

Един ден жабата се замисли сериозно:

– Всички си поставят цел в живота. И аз трябва да си поставя такава, но каква да бъде тя?

Мисленето ѝ се отдаваше трудно, но тя напъна всички гънки на малкия си мозък.

Изведнъж жабата подскочи, цопна в локвата и извика:

– Еврика! От днес и аз си имам цел в живота. Как не съм се досетила до сега?! Това е грандиозна задача. Трябва да изляза суха от водата.

Вие навярно ще си кажете тази жаба е откачила. Де се е чуло и видяло такова нещо? Как е възможно да излезе суха от водата?

Когато настъпи голямата суша жабешката цел се сбъдна.

Жабата излезе от локвата. Огледа се. По нея нямаше нито една капка вода.

– Изглежда трябва да се радвам, – въздъхна тежко жабата, – нали целта ми е изпълнена, но …

Какво „но“, хората цял живот се борят за да постигнат целта си, някои дори не я осъществяват. А тя? Постигнала е целта си, но май не се радва много.

– Ех, – пое си дълбоко въздух жабата и погледна тъжно пресъхналата локва, – всичко бих дала на света, сега да можех да изляза от локвата пак мокра.