Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Днес е неделя. Осем часа е, а от детската стая се чува кавга.

– Момчетата пак са се скарали за нещо, – въздъхва с тъга Елена.

Тя стана от леглото и докато отиваше към стаята на децата си, ясно чува виковете им.

– Махни този глупав пъзел оттук! Не виждаш ли че строя път?! – крещеше Кирил.

– Много ти е крив пътя, – присмя му се Николай. – Гадно ми е да го гледам. Сега нарочно ще го разритам, за да не ми се мярка пред очите.

– Само опитай! – закани се Кирил. – Веднага ще ти разруша пъзела.

– Мразя те! Ще кажа всичко на мама…..

– Доносник …. Чудя се защо изобщо си нужен в нашия дом?!

„Колко пъти съм им обяснявала, че са братя, – тъжно си помисли Елена, – че трябва да са добри един към друг, да се подкрепят…. Какво да правя? Трудно ми е постоянно да ги наблюдавам“.

– Не , в никакъв случай не трябва да им позволявам да си говорят така – и тя с решителна крачка тръгна към детската стая.

Елена влезе, но те не я усетиха.

– Какво е това? – строго попита тя. – Пак вашите кавги…..

Двамата виновно наведоха глава.

На Елена много ѝ се искаше да се извинят един на друг. Дори ги бе насърчавала за това, но нямаше резултат.

Тя бе решила в себе си:

„Няма да се махна, докато не се успокоят и не забележа помирение по между им“.

Двамата се гледаха враждебно. В стаята цареше тишина. Минаха няколко минути.

Внезапно Кирил се усмихна и подаде ръка на брат си. Това беше края на глупавата им свада.

Елена не бе сигурна, че утре нямаше да се сдърпат за нещо друго, но все пак днес бе постигнато помирение.

Ако родителите се държат учтиво и внимателно един към друг, към деца си и към непознатите хора, тези „битки“ ще спрат, а може изобщо да не се появят.

Вежливите и уважаващи родители имат учтиви и почтителни деца.

В църквата бе тихо. Група младежи бяха навели глави и се молеха.

Изведнъж в храма нахлуха няколко пияни мъже и започнаха да се бият. Не бе ясно какво е породило тази свада, но пияниците бяха извадили ножове и ги размахваха ожесточено във въздуха.

Младежите побягнаха уплашени навън през вратата.

Един от мъжете случайно намушка пияният до себе си. Това бе младо момче. Окървавено то падна на пода.

Таня видя падналия и се върна да му помогне. Елена я последва.

Когато стигнаха до строполилия се, двете момичета не бяха наясно, как точно трябва да помогната на окървавеният младеж.

Таня бе много уплашена от развихрящия се бой около тях, но каза на приятелката си:

– Ели, нека да се помолим, този млад мъж да оживее и да открие Христос като свой Господ и Спасител.

Двете момичета наведоха глави над младежа и Елена започна тихо да се моли:

– Господи, молим Те не само за този млад мъж, за неговото спасение, но и за тези край нас, които не знаят какво правят…… Благодаря Ти, че ни даваш любов към тези хора и желание да им помогнем и да се молим за тях…

Скоро пияните напуснаха храма олюлявайки се към вратата. Хубаво бе, че никой от другите не бе наранен. Момичетата въздъхнаха облекчено, но младежът лежеше на пода, а локвата кръв около него бе нараснала.

Самуил надникна през вратата и попита:

– Онези окачалки си заминаха.А вие какво правите там?

Момичетата му посочиха момчето, което бе загубило съзнание.

– Луди хора, – каза Самуил и веднага звънна на Бърза помощ.

Пострадалият младеж бързо се възстановен физически, но това не бе всичко. Младежи го посетиха в болницата и разговаряха с него. Ето какво им разказа той за себе си:

– Казвам се Тони. Сирак съм. Бях изхвърлен на улицата още на 10 години и се чувствах обезверен, нещастен и отхвърлен от обществото.

Когато чу за Божията любов и това, което Христос е направил за него, Тони много плака и през сълзи каза:

– До сега никой не ме е обичал….. Нямам с какво да благодаря на Христос…. Но ако ме приеме, готов съм да Му служа до края на живота си…..

След това нямаше по щастлив човек от Тони. Той бе намерил своя Баща и своето семейство.

Децата се бяха сбрали на куп и с интерес очакваха какво ще им разкаже Живко. Много от тях не бяха ходили много далече от селото си, за това жадуваха да чуят нещо ново и чудновато.

– Бате Живко, нали щеше да ни разкажеш за Меркурий, – обади се русо главата Гацка.

– А, да, ….забравих, …..Меркурий или както гърците са го наричали Хермес, изпълнявал поръчките на боговете. Летял с крилатите си сандали, насам натам, но всъщност бил много хитър. Лошото било, че обичал да покрадва.

– Като наш Даньо, – намеси се Калин.

– Тихо, – изшъткаха му другите деца.

– Той откраднал скиптъра на баща си Зевс, – продължи разказа си Живко.

– Какво е това скиптър? – попита малкият Кольо.

– Тояга като на дядо Нешо, – намеси се Ради.

– Тояга, но специално изработена, – уточни Живко, – украсена със скъпоценни камъни и злато, тя е символ на власт. Та тоя вироглав бог откраднал тризъбеца на Нептун, лъка и златните стрели на Аполон, меча на Марс……

– Бате Живко, той да не е бил бог на циганите? Те също обичат да крадат, – обади се тънкото гласче на Донка.

– Не е на циганите, Донке, – засмя се Живко, – а на търговците, те крадат много повече.

– Е, само те да са, – въздъхна и добави Добри като някой възрастен човек. – Я погледни всички по-нагоре във властта, ами адвокатите, дори и най-дребните чиновници, чакат все някой да им даде пари, за да му свършат работа.

В това време от двора на леля Гена се чу грубият ѝ глас:

– Петрано, усмири отрочето си. Така е ревнало, сякаш го колят, ….. спиране няма, чак ушите ми приглуши.

– Ти деца не си ли гледала ма, – скастри я Петрана, – ако не реват кой ще им обърне внимание. Пък ако искаш тишина иди в гората.

– Пак се почна, – плесна с ръце Кольо.

– Нека да не вървим по акъла на свадливите си майки, – умиротворяващо каза Живко. – Те могат да се карат и чумосват, но да не правим като тях.

Децата наведоха глави. Всеки ден те бяха неволни свидетели не на една свада. Помълчаха натъжени, а после се разотидоха.