Кое можем да наречем сценарий на живот ни?
За сценарий на живота можем да считаме това, което човек „още в детството си планира да извърши в бъдеще“.
Тъй като малкото дете не е в състояние да подреди приоритетите си, то неговите планове се раждат под влияние на родителите му. А те често оформят детето си по свой образ и подобие. Момичетата наблюдават майките си, попиват привичките им, стилът и начина на общуването им, и буквално ги копират.
За момчетата, такъв пример на подражание е бащата. Е разбира се и родителските гени, които също влияят на пътя на индивида.
Това означава ли, че от нас в живота практически нищо не зависи и ние всички сме заложници на някакъв натрапен сценарий?
Нашият живот може да се раздели на няколко психологични етапа.
До пет години ние изпитваме доверие към това което ни обкръжава, живеем интуитивно. До десет години сме влюбени във възрастните. Струва ни се, че те са всемогъщи и знаят абсолютно всичко. Те за нас са съвършенни, образец на мярка за добро и лошо, безпорен авторитет и идеал. Тук се случват понякога и трагични ситуации, когато родителите налагат своите правила на детето, които са му чужди относно разбирането му на света. На 12 години вече сме разочаровани от възрастните, до 14 години преживяваме самотата и имаме чувството, че никой не ни разбира, а след това критикуваме принципите и насоките на нашето наследство и започваме да ги проверяваме.
Често се случва да спрем на етапа създаване на семейство и спираме да се развиваме като личности, тогава копираме и наследяваме родителския сценарий.
Как можем да изменим сценария?
По-добре късно, отколкото никога. Само желанието да изпълним несбъднатите си мечти, ни карат да осъществим своите планове. Именно своите, а не тези, които са предписани за нас по наследство.

Днес, хората се събират, за да празнуват първите най-ярки моменти от Новата година.
За хиляди други хора този ден ще е най-трудния в живота им. За тях Нова година е едно нежелано напомняне за самотата им или загуба на близък човек. Тя ще бъде отбелязана от тези хора като начало на още една година  без радост.
А как стоят нещата при вас?
Можете да изглежда напълно щастливи. Можете да се усмихвате и да поздравявате, както и всички останали, но вътре  в себе си, да сте наранени. Възможно е да сте разочаровани. Може дори да чувствате, че повече не може да продължите да живеете така занапред.
Ако е така, за това има лек. Можете да започнете живота си отново и първия ден на Новата година да стане един от най-радостните дни в живота ви.
Колко пъти сте си казвали: „Ако можех да започна всичко от начало, щях да направя нещата по друг начин“. И това не е неизпълнима мечта. Исус Христос я направи възможна. Той е приготвил подарък за теб. Платил е цената за всичките ни грехове, като е приел наказанието вместо нас.
За това дойде на земята, за да можеш да започнеш всичко отново.
Навярно ще погледнеш назад към живота си и ще кажеш:
– Но аз съм правил толкова ужасни грешки. Постъпвал съм подло…
Няма значение. Исус плати за всичко. Приеми Неговия дар!

Думата „състрадание“ означава “ да страдаш заедно с някого“. Тази дума е най-подходящ, за да опише Божията любов към нас.
Човешката раса е обречен да страда. Tелевизията ни показва картината на човешкото нещастие по цялата земя. Но погледнете наоколо, вие сте заобиколени от хора, които също страдат. Може би те страдат от самота, страх, отхвърляне, слабост, депресия, бедността, дискриминацията, наркотици и хиляди други проблеми.
Но Бог е милостив. Той страда заедно с нас. Бог знае всички наши скърби и желание да ни помогне. Кулминацията на Божественото състрадание в човешката история е на Кръста, защото на него Христос пострада за нас, за да ни избави от наказанието.
Бог ни призовава да се смилим над нашите ближни. Да им съчувстваме и състрадаваме заедно с тях, като по този начин да им свидетелствуваме за Този, Който пострада за тях.

Слънцето прежуряше безпощадно. Листата на дърветата се бяха свили, сякаш  искаха да запазят последната влага останала в тях. Хората минаваха и всеки търсеше сянка.

Само две жени стояха и се гледаха. Познаваха се много отдавна, но не бяха се виждали дълго време. За тях жегата не съществуваше, имаха да си кажат толкова много неща.

Сребърни нишки се прокрадваха в косата на едната, но другата не се бе оставила на „милостта“ на времето и бе боядисала косите си в червено.

– Тогава бях сама, – каза червенокосата, – дъщерята се беше омъжила, а със сина ти знаеш, не се виждахме изобщо…..Направих голяма глупост.

Приятелката й я погледна учудено, но не каза нищо.

– Той идваше често да ми помага в магазина, продължи червенокосата. Хората започнаха да говорят…. и се оженихме.

– Не си сбъркала, – пое дълбоко въздух другата, – самотата е страшно подтискаща.

– Той е добър човек и с него се разбираме, но майка му е зла. Навсякъде се вреше и ни раздели. Сега съм при сина помагам му за децата. Жена му отишла в Гърция на работа.

Другата жена я погледна нежно и успокояващо, наведе глава и тихо каза:

– „Няма праведен на земята, който да прави добро и да не греши“.

Двете жени се прегърнаха. Утехата кацна на рамото на червенокосата и тя се усмихна….

Изкуството е средство за общуване. Общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство изпълнено със самота.
Този, който е общителен изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря. Дори в просъницата си бъбри с тоя и оня за това и онова. Той няма желание да пише.
Осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И ника не е чудно, ако нуждата от писане  възникне тогава, когато не остава друг възможен път към хората.