Трудно се живее в тези времена, а за забогатяване го могат само малцина. Това допринася единствено за унилото настроение у хората.

Жельо живееше в малка стая на тавана. Той през цялото време бе озлобен на живота.

В навечерието на Нова година Жельо дочу детски смях. Надникна от таванското си прозорче и забеляза старец с голям чувал наобиколен от деца.

Заслуша се:

– Аз искам камионче.

– На мен ми трябва говореща кукла.

– Ако може един барабан ….

Желанията на децата бяха разнообразно, но странно старецът успяваше да извади от чувала желаният подарък.

– Този старец е тъкмо за мен, – потри доволно ръце Жельо. – Ще го отвлека и той ще изпълни всичките ми желания.

Той слезе долу, метна стареца на гръб и го повлече към дома си. Когато стигана до таванската си стая, Жельо остави „вълшебникът“ на протрития килим.

Възрастният човек се огледа и попита:

– А ти какво желаеш, младежо?

– Искам луксозна кола с отварящи се врати нагоре, – задъхано изрече желанието си Жельо.

Старецът бръкна в чувала и му подаде ключове за кола и кимна към прозореца.

– Ау, – възкликна Жельо, – за такава дори не съм си и мечтал.

И се започна. Желанията на младия човек засипаха като лавина старецът.

– Много пари, …….. красив дом, вила, прекрасна блондинка, , ….. да полетя в космоса …..

Старецът до време изпълняваше желания на невъздържания младеж, но накрая заяви:

– Момче, трябва да вървя и други ме чакат.

– Къде ще вървиш? А аз? – попита объркан нашият герой.

– Ти си малко странен тип, бих казал глупав, – отбеляза старецът.

Жельо се намръщи и бе готов да шамароса благодетеля си.

– Ти не осъзнаваш желанията си, – каза меко старецът. – Искаш кола, а всъщност очакваш уважение. Мечтаеш за много пари, а нещата опират до свободата, но както ти я разбираш. Пожела си красива блондинка, но търсиш любов. Иска ти се да полетиш в космоса, а това не е нищо друго освен да живееш по-интересно.

Настъпи оглушително мълчание.

– Тръгвам си, – категорично заяви старецът.

Жельо бе навел глава и остави госта си свободно да отвори вратата и да я затвори след себе си.

Ана бе ненаситен читател. Началото бе положено, когато малкото момиченце държеше първата си книга в ръце.

Любовта ѝ към страхотните истории растеше със всеки изминал ден.

Пораствайки нейните интереси се задълбочаваха и разширяваха.

Ана премина от детските истории към разказите, докато стигна до произведения наситени с напрежение, драма, тайнственост и загадъчност.

Веднъж тя разговаряше с майка си за нов фантастичен роман, който току що ѝ бяха подарили.

– Аз вече знам какво става накрая, – възкликна Ана.

– Как така? Ти още не си започнала да четеш тази книга, – изненада се майка ѝ.

– Много просто, – засмя се момичето, – прочетох последната глава.

– И сега няма да прочетеш този роман?

– Напротив, – възмути се Ана, – исках само да науча как завършва историята. Сега вече мога да се потопя в моментите на напрежение и голямо изпитание, през които преминават героите.

Майката бе шокирана от нарушаването на негласните правила за четене на книги, но в крайна сметка тя успя да оцени и уважи логиката на дъщеря си.

– Ако знаем крайната наша дестинация, – каза си тя, – ние смело ще пътуваме с Христос в настоящето. В Неговото възкресение и възнесение ние виждаме, че победата над греха и смъртта ни осигурява по-добро бъдеще.

Майката се усмихна на себе си и се вгледа внимателно в дъщеря си.

– Четем последната глава на Словото с надежда и насърчение, – продължи хода на мислите си тя. – Те са ни необходими, за да се ориентираме в изпитанията и изкушенията, в ежедневните радости и борби на този живот.

Бе адски студено. Всичко бе покрито с лед. Вятърът не прощаваше на никого.

Стаята на Стефан и Данчо бе същински хладилник. Безпаричието бе събрало двамата, но от това не им ставаше по-добре.

Стефан се опитваше да пише, той минаваше за писател, но ръцете му бяха посинели от студ, а в мислите му звучеше отчайващо:

„Студено, умирам….. не мога да разсъждавам трезво…… Как да пиша?“

Данчо бе облякъл всичко възможно и маршируваше напред назад из стаята.

– Хайде напиши я най-после, дай я на издателя и малко да живнем, – тракаше със зъби от студ той.

Стефан изпухтя. Извади кибрит от джоба си и подпали ръкописа си.

Силният пламък привлече погледите и на двамата. Те приближиха, но ….. всичко трая много кратко.

Студът ги стисна в лапите си с още по-голяма сила.

Стефан пожертва мечтата си. Изгуби всичко, което бе успял да напише, за мимолетно удобство, което бе съвсем за малко време.

Не жертвай мечтата си за нещо временно или непостоянно.

Не позволявай на болката и разочарованието да те контролират така, че да вземаш неадекватни решения, за които по-късно ще съжаляваш.

Не се предавай.

Ако устоиш до края това ще се отрази благоприятно не само върху теб, но ще повлияе и на другите.

Времето се задържа слънчево. Хората, но повече животните се възползваха от топлите слънчеви лъчи, които се излежаваха на припек.

Симо бе притеснен. В последно време доста неща му се струпаха и не бяха от най-веселите.

Отчаянието му се четеше не само в очите, но и походката. Прегърбен, безпомощно отпуснал ръце, той влачеше краката си едва едва, сякаш имаше тежки вериги на тях.

– Как можем да оцелеем в такова време? – питаше се Симо. – Ето уволниха ме. Няма с какво да си плащам сметките. В семейството възникнаха конфликти поради безизходицата. Детските ясли са празни, а всеки ден умират хора млади и стари.

Дилян слушаше оплакванията на съседа си и подметна:
– Никой не получава безплатен пропуск. Проблемите чукат на вратите на всеки от нас. Имаме нужда от напомняне.

– За какво? – вяло и незаинтересовано попита Симо.

– Като Божи деца сме учени, че сме привилегировани в едно или друго отношение, но проблемите и трудностите ни заливат, а ние се сърдим.

– Защо Бог не спазва обещанията си? – промърмори недоволно Симо.

– Какви обещания? Самият Той ни казва, че в света ще имаме проблеми.

– И какво получаваме? – сарказмът ясно пролича в гласът на Симо.

– Нищо не получаваме като си даваме вид, че това не ни се случва, – наблегна Дилян.

– Тогава?

– Можем да повярваме, че по някакъв начин ще дойдат облекчението и избавлението, но това не е винаги според очакванията ни.

– Лесно е да се каже, когато си затънал до гуша, – смръщи вежди Симо.

– На кого уповаваш? Това е важното, – усмихна се Дилян.

– Приказвай си, нали не е на твоята глава, – недоволно махна с ръка Симо и се скри в дома си.

Дилян проследи с поглед съседа си и тежко въздъхна:

– Ех, да знаеше, колко по-леко би му било.

Валеше и не спираше. Лошото време често предлага не особено приятни сюрпризи.

Тези дъждовете предизвикаха свлачища и на места пътищата бяха препречени от паднали дървета и камъни.

Мирослав седеше зад волана на колата си. Караше много внимателно заради дъждът. Водната пелена блокираше всякаква видимост.

Изведнъж Мирослав наби спирачките.

– Какво е това? – извика той.

Изневиделица пред него се появи голям камък. Той не се двоуми. Бързо слезе от колата и с ръце се опита да изтласка камъка настрани.

Дъждът не преставаше и обилно обливаше Мирослав. Той целият подгизна.

– Много е тежък, – каза си той.

Няколкото поредни опитите на Мирослав да премести камъка, останаха безуспешни.

– Не, така няма да стане. Имам по-добра идея.

Той отиде до колата и извади въже от багажника си. Стегна го около упорития камък и седна отново зад волана.

Моторът на колата затрещя. Гумите буксуваха, но Мирослав не се отказваше и натискаше още по-силно газта.

Най-накрая успя да придвижи камъка на няколко сантиметра. Попадна на по-твърд терен и го закара в тревата край пътя.

– Най-после. Вече си мислех, че няма да се справя.

Мирослав с облекчение въздъхна и се усмихна. Той събра и по-малките паднали камъчета по пътя и ги хвърли в близкото дере.

Това е пример за човек, който не стои настрана от проблемите, а се хваща здраво, за да ги разреши.

В живота на всеки от нас се случват големи и малки неприятности. Те са като този голям камък, който се бе изпречил на пътя на Мирослав.

Готови ли сте не само да се преборите с тях, но да помогнете и на други застрашени от това, което ви е застигнало?