Борис често ходеше при дядо си. От стареца той черпеше мъдрост и знание. Днес Борис бе огорчен, бяха го „набедили“ за нещо съвсем малко, което бе направил, но бе предизвикало травма на друго дете. Той не бе предвидил, че обелката, която не бе хвърлил в кошчето, ще предизвика нараняване на друг.

Той разказа на дядо си бързо за случая и вдигна ръце нагоре:

– От къде да знам, че така ще стане? Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че и сега ми е трудно да повярвам, че е станало. Но Димо не можеше да се изправи и го откараха с линейка.

Дядо му поклати глава:

– Чувал ли и изразът „Не се ядосвай за дреболии“?

– Да, – отговори Борис.

– Но това не е съвсем така – подхвана дядо му – и не отговаря на истината. „Дреболиите“ оформят „голямата картина“ на живота ни. Някои игнорират тези дреболии, като се оправдават, че се концентрират към големите неща.

Борис гледаше озадачено дядо си. В него се прокрадна съмнението, че не малко, а май много бе оплескал нещата.

– Преди години, – продължи дядо му, – птица се заплела в жиците. Това предизвикало електрически удар, който разхлабил скобата, която придържала жиците. Една от жиците паднала на релсите и се заплела в преминаващия влак, който я разкъсал на парчета и 40 хиляди хора бяха останали без ток за цяло денонощие, а беше зима. Помисли, птицата е била съвсем малка,  …..

– Да, – разбирам каза Борис.

– А спомняш ли си историята за  телескопа „Хъбъл“? – върна се назад в годините дядо му. – Той струвал  тогава 2,5 милиарда долара. И когато го изстреляли в орбита, установили, че една от лещите му е изпилена с една хилядна от сантиметъра повече. Наложило се тази „дреболия“ да бъде поправена от астронавти в открития космоса. В противен случай най-скъпият телескоп на земята не можел да извършава никаква работа.

– Май трябва повече внимание да отделям на дребните неща, – напълно сериозно каза Борис, – които съм подминавал като нещо незначително.

– Правилно си решил, – усмихна се дядо му, – защото твоята „голяма картина“ ще стане шедьовър, ако обръщаш внимание на малките неща.

През 1917 г. в НХЛ са променили правилата, позволявайки на вратаря да пада на леда, когато се опитват да спре шайбата. Преди това вратарите за това си действие са получавали глоба от два долара.

До 1914 г. съдиите не хвърляли шайбата, а внимателно я поставяли на леда, но така ръцете им търпели удари от стиковете на играчите. След това правилата се променили и сега шайбата се хвърля.

Първоначално в хокейният отбор участвали девет играчи. После ги съкратили на седем, а накрая останали шест.

Повече от половината играчи са загубили по няколко зъба в кариерата си.

Най-голяма разлика в резултата на мач по хокей на лед се е получила през 1987 г., когато играли отборите на Южна Корея и Тайланд. Резултатът бил зашеметяващ 92:0 за Южна Корея.

Първият в света хокеен мач се е провел на 3 март 1875 г. в Монреал, Канада.

Те бяха приятели от деца, споделяха си всичко и търсиха съвет един от друг. Пламен имаше сериозни проблеми и бе много подтиснат. Приятелят му бе дошъл на срещата с него, за да го изслуша и ако може с нещо да му помогне.

Пламен бе навел глава и обясняваше на Виктор:

– Извиних се на всички, казах им, че съм правил много лоши неща, но вече няма да постъпвам така. Но те не ми вярват и се държат  както преди спрямо мен. Защо става така? Какво не правя както трябва?

Виктор помисли малко, а след това каза:

– Виждал си известни личности забъркали се в скандал да казват: „Направих грешка и съжалявам“.

Пламен кимна с глава.

– Скандалът отшумява, но хората не го забравят, – продължи Виктор. – Години по-късно сбъркалия отново и отново казва: „Господи, колко пъти трябва да признавам, че съм направил грешка? Докога трябва да повтарям, че съжалявам за това?“

– Да, така е, – съгласи се Пламен.

– Хората не могат да забравят случилото се, защото смятат, че този който е сбъркал не осъзнава точно какво е направил.

– Как така? – скочи Пламен. – Щом човек се извинява, той е разбрал, че е сбъркал.

– Ако човек  сгреши, – започна спокойно да обяснява Виктор, – обикновеното извинение е напълно достатъчно да оправи нещата. Но тук има нещо друго. Защото този човек не е направил грешка, а е избрал да постъпи така

– Каква е разликата? – вдигна рамене Пламен.

– Представи си, че си пред някакво препятствие, но в момента не го виждаш, правиш крачка и болезнено пострадваш. Това е грешка. Но ако знаеш, че не трябва да преминаваш от дадено място, защото може да се нараниш и  въпреки забраната преминеш, лошото се случва, но това вече не е грешка, а избор, който сам си направил.

– Искаш да кажеш, че в живота си съм допускал много грешки, като съм правел неправилен избор?

– В повечето случаи е ставало точно така. Например, не си присъствал на футболния мач, в който участва сина ти, това е бил твоя избор за момента, да не отидеш там. Или претупал си работата, която са ти поверили, независимо от това, че рано или късно ще се открие небрежността, която си проявил. Това също е в резултат на твоя избор. В очите на хората ти си егоист и мошеник.

Пламен беше пребледнял и чупеше пръстите на ръцете си несъзнателно.

– Когато направиш грешка, можеш да кажеш само едно „извинявай“, – продължи да обяснява Виктор, – но когато си постъпил по определен начин, защото така си решил, единствената възможност да възстановиш взаимоотношенията си човека, който си онеправдал, е искрено да се покаеш и да поискаш прошка.. Ако става въпрос за пари или отнета собственост вярвам, че се досещаш какво трябва да направиш? Този човек трябва да получи някакво обезщетение.

– И това трябва да направя със всички, които съм огорчил и наранил, без изключение? – въздъхна Пламен.

– Задължително, особено към подчинените си. Някои началници смятат, че ако се извинят на по-ниско стоящите от тях, ще загубят авторитета си, но те го губят именно, защото не е постъпил така.

– С подчинените ми ще бъде много лесно, но с близките ми ……, – изохка Пламен, – те трудно ще ми повярват.

– Колкото по-дълго си имал близки взаимоотношение с някой, толкова е по-трудно да го убедиш, че си се променил. Прошката коренно се различава от доверието и уважението. Прошката е свързана с миналото, а доверието и уважението са за бъдещото. Прошката е в ръцете на другите и те могат да ти я дадат или  да ти я откажат. Но изграждането на уважение и доверие е в твоите ръце и ти трябва да ги постигнеш

Въпреки болката от това, че другите не вярват в желанието му да се промени, Пламен бе решил да не се отказва. Той знаеше, че макар и по-късно нещата щяха да се обърнат в негова полза.

Ние можем навсякъде да живеем „при Царя, за да му работим“.

Мястото може да бъде най-невероятното и неподходящи за това. То може да се окаже в глухо село, където малко са видели и чули за делата на Царя.

А може да бъде обиколено с ограда, да има всевъзможни препятствия, простиращи се във всички посоки.

Ръцете ни могат да бъдат препълнени със съдове за нашата ежедневна работа. Но това няма някакво значение.

Царят ще ни постави „там“, където сме Му нужни. Той ще бъде с нас и ще живеем с нас, така че оградите да не ни смущават. Ако те станат пречка за нас, Той ще ги махне незабавно.

Може да се случи така, че даденото препятствие на нашия път да се окаже Неговата защита за самите нас.

Ярките залези на слънцето, звездното небе, величествени планини, пенливото море, уханните гори и цветовете на цветята не са толкова красиви, колкото душата, която от любов вярно служи на Исус, презряла суетата на този свят.

Ако ги видеше някой щеше да си помисли, че са дядо и внук, но те току що се бяха запознали. Младият мъж беше угрижен, а възрастният човек до него излъчваше спокойствие и мир.

– Един ден, – каза старецът, – бях в столицата и видях на пътя един човек да гони шапката си, която вятъра му бе отнел. Миг след това го блъсна една кола и човекът умря на място.

Младият човек се намръщи и каза:

– Защо ми разказвате всичко това?

– Просто си мисля, как човек загубва всичко, преследвайки нещо съвсем незначително.

След като се позамисли малко младежът каза:

– Че аз правя това през целия и живот.

Старецът поклати глава:

– Всеки от нас го прави от време на време, но не и за цял живот.

Мъжът искаше старецът да млъкне и да го остави на мира, но нещо го караше да изпитва доверие към този възрастен човек. Изведнъж някаква вълна се отприщи в него и той изля цялата си болка пред стареца.

Разказа му за баща си, който много пиел, за двата си неуспешни брака, за работите си, които в началото уж вървели добре, но после всичко се обръщало срещу него и той трябвало да напусне от там.

– Мисля, че е време да спреш да гледаш в миналото си, не бива да му позволяваш да контролира живота ти днес, – каза съвсем спокойно старецът.

– Знам, че не трябва толкова да мисля за миналото си, – размаха неспокойно ръце Виктор, – не бива и да се тревожа, но се чувствам подтиснат. Просто не мога да престана да го правя. А всичко това съсипва живота ми.

– Синко, тези твои чувства съвсем не са толкова страшни, – каза спокойно и уверено възрастният човек. – Ти не би се тревожил ако бе глупав човек. Само глупавите хора не се тревожат за нищо и нямат страх от никого.

Лицето на Виктор се навъси като буреносен облак В същия момент му се искаше да изрита стареца и да го прати по дяволите, но нещо го задържаше и той продължаваше да слуша разсъжденията на човека до себе си.

– Ти си човек с богато въображение и бързо си представяш неща, които биха могли да ти се случат. Когато страховете и съмненията те връхлетят, ти започваш да пресмяташ всички възможности, за да избегнеш. По-голямата част от притесненията ти, че това или онова ще се случи са напразни, а тези неща, които наистина ще се случат, ти сам можеш да се справиш с тях.

– Какво да правя тогава? – повдигна рамене безпомощно Виктор.

Старецът се засмя:

– Всяка сутрин след като се събудиш, недей да се притесняваш за една или друга несвършена работа, не трябва да се безпокоиш и за нещата, които ти предстоят през този ден. Просто застани и благодари за това, които имаш: твоя дом, кола, завивката, храната не забравяй, че много хора няма и това. И тогава ще се почувстваш по различно, готов за битките, които ще се случат през този ден.

– Благодаря ви, – каза Виктор на старецът, – сякаш огромен товар падна от раменете ми. От сега вече знам какво да правя.

Старецът му се усмихна, потупа го съучастнически по рамото и си тръгна.