Двама млади мъже Антон и Иван влязоха в магазина на един търговец, заинтригувани от табелата оставена отпред: „Тук се продава единственият лек за всички болести“.

Нетърпеливият Иван веднага каза:

– Дайте ми бързо това средство.

– Една минута, господине, – отговори му продавача, – вижда се, че наистина имате нужда от него. Имайте търпение.

– Кога ще ми дадете лекарството? – развика се Иван.

– Но аз ви го дадох, – отговори търговеца.

– Нищо не сте ми дали, – още по-силно се развика Иван.

– Вие го получихте, видях със собствените си очи, – потвърди помощникът на търговеца.

Иван се разсърди сериозно:
– Нищо не сте ми дали, – и разпери празните си ръце пред продавача.

Помощникът на продавача се обади:

– Въпреки че не е прав, изглежда говори истината. Дадохме му лекарството, но той не го е взел. Бъдете търпелив, млади човече.

Опашката в магазина стана по-голяма и търговецът помоли Антон и Иван:

– Освободете мястото за другите клиенти, вие вече получихте своята стока.

– Вие подигравате ли се с нас, – възмути се и Антон. – Дайте ни това, което искаме и ще се махнем.

– Вървете с Бога, млади хора, – каза продавачът, – лекарството вече ви го дадохме два пъти.

– На нас?

– Да, на вас.

– Та вие ми казахте само: „Имайте търпение…“, – каза недоумяващо Иван.

Търговецът се засмя:

– Та това е и нашата скъпоценна стока, която продаваме – търпение. То е единственото лекарство срещу всички болести.

Веднъж след службата протойерей Михаил седна на една от пейките. Една жена дойде и започна да му се оплаква:

– Как да се разбирам с мъжа си? Нищо не прави, …..

Накратко, тя бе недоволна от съпруга си.

Наблизо седеше офицер от тази област. Препичаше се на слънцето. Той бе огромен. Главата му голяма, колкото на двама, а юмруците му едри, колкото на трима.

Той скръсти ръце на гърдите си и като ли че само с едната устна проговори:

– Прави – не прави …. Нима мъжът и жената са за това? Моята жена в къщи нищо не прави. Е, нека. Аз сам всичко правя. На мен какво ми е нужно жена или домакиня?

След това изгледа свещеникът и жената, и каза:

– Жена не ми трябва за домакиня. Жената е необходима, за да я обичат. Ако я обичам, всичко сам ще правя. За мен главното е, нея да я има. Така ние живеем вече 35 години.

Наистина и в Израел няма да намериш такава вяра.

Денят беше хубав. Слънцето даряваше с топлина забързаните хора. Дърветата шумоляха тихо с листата си, а вятърът с невидимите си пръсти свиреше нежна, едва доловима песен.

Една жена се опитваше да влезе в метро станцията, опипвайки с бастун настилката пред себе си. Вратата многократно се отваряше и затваряше, но тя не смееше да премине. Явно бе, че не я вижда.

Милена се приближи и реших да ѝ помогна да влезе в метрото. Тя попита жената:

– В каква посока ще пътувате? Имате ли билет?

– Тук ме познават и ще ме пуснат без проблем, – отговори жената.

Двете слязоха бавно по стълбите.

– Аз съм само за една станция, после сама ще се оправи, – каза сляпата жена.
Гърдите ѝ хъркаха, като на стар акордеон.
– Едното ми око е с отлепена ретина, а с другото изобщо не виждам, – сподели жената. – Лошо е, моето момиче, да си без очи. Трудно е. Бутат те, присмиват ти се. А аз не виждам накъде отивам.

Жената се хвана за Милена и през цялото време до нейната спирка, все се усмихваше

– Благодаря на Господа, че изпраща добри хора, като теб, девойче,  да ми помагат.

Стигнаха до спирката. Милена реших, че не мога да я оставя така, за това слезе с нея и я придружи до дома ѝ. Жената знаеше всеки тротоар, къде е по-високо и къде по-ниско.

– Моля да ме извиниш, дете, за времето което ти отнех.

Милена я гледаше с умиление и усещаше каква прекрасна душа се крие зад вече повехналото ѝ тяло.

– Не се ли страхувате да излизате полусляпа в големия град, – попита я Милена.

– Днес, моето момиче, може да е последният ми ден, – отговори жената. – Затова реших да излязла и да се порадвам на слънцето.

Усмивката не слизаше от лицето ѝ .

– Аз сън на 97 години и всеки ден е подарък за мен.

Преди да се разделят жената помоли Милена:

– Наведете се към мен, за да види лицето ти и да го запомня. Едва ли ще се срещнем отново.
Разплака се, хвана ръцете на Милена и ги целуна. Момичето онемях, останах без думи, а жената продължи:
– Пази си здравето, моето  момиче. Научи се да обичаш. Бъди благодарна за всичко и за доброто, и за лошото в живота си.
Милена никога нямаше да забрави тази жена, макар и невиждащи тя бе изпълнена с живот.

На изложбата CEATEC японската компания NTT Docomo е представила работещ прототип на таблет, на който повечето от действията могат да се извършат само с поглед, без използването на ръце.

С помощта на два сензора, вградени в долната част на устройството, таблетът наречен „i Beam“ отчита направлението на вашия поглед и показва къде гледате на екрана, като използва зелена точка.

С помощта на този вид курсор вие можете да избирате обекти, да прелиствате страници, да проследявате списъци и т.н.

Единствената операция, която не може да мине без използване на ръцете е изменението на мащаба.

Освен това, ако задържите погледа си на определена дума, таблетът автоматично ще покаже значението ѝ.

Прототипът е разработен в партньорство с Fujitsu и Tobii.

Дата на излизане на продукта за продажба на пазара и приблизителната цена на таблета за сега не са съобщени.

Зад вратата се чуваха гласове и множество стъпки. В стаята шумно се втурнаха няколко ученички. Те видяха Дима да лежи и започнаха глупаво да се суетят около нея. Някой ѝ постави термометър, а друга я покри с одеяло.

– Катя, – каза Рени, – тичай за лекар! Мая, намери майката ѝ! Васке, извади термометъра! Колко е? 41 градуса! Ужас!

Майката на Дима дойде, но на дъщеря ѝ бе толкова лошо, че не можеше да говори. Катя сложи в устата ѝ хапче и каза:

– Глътни го, сестрата от поликлиниката го изпрати. Лекарят вече си беше отишъл, днес нали е събота.

Дима с отвращение изплю лекарството и заплака от болка. Тя чувстваше тежест в цялото си тяло.

Всички си тръгнаха. Катя излезе последна и каза на майката на Дима:

– Ще остана при Дима, идете спокойно на работа тази нощ и не се притеснявайте за нея.

Дима чу страшен звън. Стана ѝ много лошо…

Майка ѝ сложи на главата мокра кърпа, но тя я хвърли и започна да се мята в кревата. Чаршафите я изгаряха, възглавницата беше като нажежена.

В стаята  се появи светлина, ярка и в същото време мека и нежна. Вълни на спокойствие обляха Дима.
–  Мамо! – неочаквано силно извика тя. – При нас е дошъл Исус.

Тя се досети, че е Той, въпреки че доскоро нищо не искаше да чуе за Него.

Майката се доближи до дъщеря си и се разплака:

– Детето ми, така ти се струва преди смъртта, ти умираш!

А сиянието ставаше все по-ярко,  някак тържествено и в светлина още по-ясно изпъкваше образа на Христос. Дима имаше чувството, че образът е жив и я гледа с кротките си и добри очи.

– Мамо, Сам Бог е тук, – шепнеше Дима.

А майка ѝ плачеше неутешимо.

Мощен прилив на радост обхвана цялото същество на Дима. Тя загуби представа за времето, не знаеше къде се намирам. Искаше ѝ се само едно, това никога да не свършва! Образът на Исус в неземно сияние и повече нищо, нищо не ѝ трябваше ….

Светлината изгасна така бързо, както се появи. Дима лежа дълго без да помръдне. С нея бе настъпила някаква промяна. Изведнъж тя се надигна. Изглеждаше напълно здрава.

Майка ѝ се доближи изплашена до нея.

– Легни си, миличка.

– Не, мамо, всичко ми мина. Виж! Ръцете ми са студени, главата също и нищо не ме боли. Дай да ти помогна да се приготвиш и отивай по-бързо на работа, че ще закъснееш! Не се безпокой, аз съм съвсем здрава.

Майката на Дима тръгна. С нея остана само Катя, която тревожно я гледаше.
– Катя, знаеш ли какво стана? – каза Дима. – Ще ти разкажа всичко.

Говориха си цяла нощ. До сега Дима бе отхвърляла всичките приказки на Катя за Исус, но сега внимателно я слушаше и жадно попиваше всичко за Бог и Неговия Син.

Нещо бе станало с нея….., тя бе станала ново създание.