Бойци от Ислямската държава са пуснали медийни материали, показващи как членове на религиозната полиция изгарят хиляди християнски книги, които радикалните ислямисти смятат за светотатство и поругание по отношение към Аллах.

Видео и фотографски материали, представени от информационната агенция Amaq, показват как джихадистите от Diwan Al-Hisba хвърлят в огъня книги и ръкописи с разпятия на корицата в огъня.

Актът на вандализъм се е извършил в крепостта на терористичната група в Мосул, в северната част на Ирак. Това е последният инцидент, в който джихадисти се стремели да очисти обществото от всичко, което не се вписва в тяхното тълкуване на исляма.

През февруари миналата година, бойци от Ислямската държава са унищожили около 10 000 книги и над 700 редки ръкописи, когато са взривили библиотеката в Мосул. Смята се, че в нея са се намирали колекция от иракски вестници, датираща от началото на 20 век, карти и книги от времето на Османската империя и много други редки екземпляри.

Обръщайки се към местните жители, екстремистите заявили:

– Тези книги възпрепятстват вярата и призовават към неподчинение на Аллах. Поради тази причина, ще бъдат изгорени.

Преди година, сирийските джихадисти са започнали да унищожават надгробни паметници и могили в гробищата.

Още сутринта Пламена каза на Христо:

– Не си добре. Трябва да отидеш на лекар.

И как щеше да е добре, когато още не бе предал ръкописа на обещаната книга на издателя си? В къщи всички търпяха неговото мърморене и цупене, въпреки че с нищо не го бяха заслужили.

Днес Христо имаше среща с един стар негов познат. Той очакваше, че след тази среща книгата му ще потръгне.

Когато Добромир го видя, разбра, че приятелят му е много разстроен и подтиснат.

– За книгата ли се тревожиш? – попита го Добромир. – Не намери ли някоя вълнуваща история, за герой от разузнаването или за пътешественик във времето?

Христо надигна безпомощно рамене.

– А какво ще кажеш за крадец на мумии?

Този път Христо изобщо не реагира.

– Явно този път сериозно си я закъсал.

– Звучи великолепно, благодаря за насърчението.

– Е, „сериозно закъсал“ не е чак толкова лошо.

– Наистина ли мислиш така? – иронията пулсираше във думите на Христо.

– Когато човек се намира в подобно положение, означава, че му се дава нова възможност. Има само два варианта за теб. Да се откажеш от книгата си или да се опиташ да достигнеш ново ниво на знание.

– Звучи доста лесно, – бледа усмивка премина през лицето на Христо.

– „Сериозно закъсал“ има едно предимство. То ти осигурява време да се огледаш в околния свят. Отговорът обикновено не е далече.

– Виж, – някак примирено каза Христо, – търсих наоколо, вглеждах се, но всичко е толкова естествено. Нормални хора са заети с обикновени неща.

– Че в това няма нищо лошо, – възкликна Добромир.

– Нормалното е твърде обикновено, – опита се да обясни Христо. – А книгата трябва да забавлява, да задържа вниманието на човека.

– Ти какво се мъчиш да направи за хората, – попита Добромир, – да им помагаш в живота или да ги забавляваш?

– И двете, – натърти Христо. – Ако книгата не е достатъчно забавна, хората ще я захвърлят и посланието ми няма да стигне до тях.

– Това е така, – съгласи се Добромир, – но в същото време обикновения живот може да бъде и забавен. Просто не трябва да го пропускаш.

Христо още не осъзнаваше как може от обикновеното да направи забавно, но измърмори:

– Ще опитам.

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.

 

Римският папа Лъв X въведе индулгенциите за да покрие разходите за строителтвото на базиликата „Свети Петър“ в Рим. По това време доминиканският монах Йохан Тешел безсрамно търгуваше с индулгенциите във Витенберг.

В църквата на Витенберг проповядваше Мартин Лютер. Той беше много популярен със своето красноречие. Мартин често седеше в стаята си, погълнат в четене на Библията. Лютер се надяваше чрез Писанията да разбера какви трябва да бъдат отношението между хората и Бога.

За римската църква, тези отношения бяха абсолютно ясни. Бог говори на човека чрез папата, а след това чрез епископите и свещениците, назначени от Светия Отец.
Така римската църква си осигури привилегията върху тълкуването на Библията. Нещо повече, във Ватикана си запазиха правото да наказват тези, които, по тяхно мнение, са нарушили библейската норма.

Лютер съвсем не мислеше така. Той отхвърляше всяко такова „посредничество“ между човека и Бога. Мартин вярваше, че източник на вярата може да бъде само Библията.

Той вярваше, че спасение за вечен живот е възможно само чрез Божията благодат, която беше най-висшия израз на мисията на Христос.

Лютер казваше на хората в църквата:

– Божията благодат е дар. Тя не може да бъде спечелена със някакви постъпки или действия. Основната предпоставка за спасението е искрена вяра в Христос, която също е дар от Бога. Но човекът има свободна воля и може да отхвърли този дар.

Жителите на Витенберг, които купуваха индулгенции, когато срещаха Лютер му казваха

– Сега е лесно да се освободиш от греховете си, стига да имаш пари.

Той им отвръщаше с възмущение:

– Вас ви мамят. Бог не опрощава нито един грях срещу пари. За да ви се опростят греховете е нужно  съкрушено сърце и искрено покаяние.

Някой от тях го слушаха, а други го подминаваха и се смееха:

– Нима той знае повече от папата?

Мартин не можеше да търпи злоупотребите, които се извършваха вътре в Църквата. Той крачеше в малката си стая и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се сложи край на тези кражби и незаконни присвоявания. Нямам намерение да вляза в конфликт с папата. Искам просто да изоблича тези грозни деяния, които хвърлят кал върху Църквата.

Той седна, а перото му заскърца по хартията. Думите се редяха една след друга:

„Когато нашият Господ и учител Исус Христос каза: „Покайте се“, Той заповяда целият живот на вярващите да бъде живот на покаяние.

Тази дума не може да бъде разбрана като отнасяща се до тайнството на самоналожено наказание (т.е. изповед и опрощение) отслужено от свещеника.

Въпреки това, значението ѝ не е ограничено до покаяние в сърцето на човека; защото такова вътрешно покаяние е безполезно освен ако не произвежда многостранно външно убиване на плътта.

Наказанието за грях остава докато има омраза към себето (т.е. истинско вътрешно покаяние), а именно до нашето влизане в Небесното Царство“.

Той повдигна глава и се вгледа в яркия пламък на свещта, след това се наведе и продължи да пише:

„Папата няма воля нито сила да опрости никакви наказания освен онези, наложени по негова преценка или чрез църковен канон. Папата не може сам да опрости вина, но само да обяви и потвърди, че тя е опростена от Бога; или, най-много, той може да я опрости само в случаите запазените за неговата преценка. Освен тези случи, вината остава непростена“.

Редовете се редяха един след друг. Накрая прочете написаното внимателно и номерира отделените пасажи.

Развиделяваше се. Мартин погледна през прозореца и се усмихна.
Денят обещаваше да бъде хубав.

Днес бе 31 октомври, празникът на Вси светии. Когато хората излизаха от църквата се струпаха около вратата, на която бе закован някакъв лист.

Тези, която бяха по- напред започнаха да коментират написаното:

– Вижте, той прави разлика между  „истинската стойност на папското опрощение“ и произвола свързан с „продаването на индулгенциите“.

– Тук пише, че истинското съкровище на Църквата е  най-святото Благовестие и Божията благодат.

– Който и да го е писал е прав, че индулгенциите са незначителна благодат в сравнение с благодатта на Бога и благочестието на кръста.

– Вярно е, че приравняването на проповедниците на индулгенции със значението на Христовия кръст е богохулство.

Хората коментираха написаното не само този ден, но и през следващите. Този ръкопис се преписваше и се разпространяваше бързо.

Много от хората се радваха:

– Най-накрая се намери един смел човек, който се осмели да се противопостави на разпространяването на несправедливостта и неправдата.

Военните действия, в които се използват отровни газове, датират от 4 в. пр.н.е.

Сведения за тях намираме в ръкописите на „моистите“, секта основана от философа и реформатора Мо Ду.

В древните писмени хроники на моистите четем за мехове, използвани за пръскане на отровни газове в тунелите на врага.

Тези мехове, изработени от волска кожа са били свързани с пещи, в които са горели изсушен синап и други растителни отрови, които са предшествениците на иприта, използван в окопите на Първата световна война.

Употребата на отровни газове е естествена последица от древния обичай за опушване на китайските къщи. Опушването е било използвано като метод за унищожаване на вредителите в домовете.