Трябва винаги да се молим и да чакаме пред лицето на Господа, докато до нас достигне шумът на приближаващия дъжд.

Какво ни пречи да искаме великото от Господа?

Без съмнение ще го получим, ако искаме с вяра и имаме смелост да чакаме пред лицето на Бога, не прествяйки да изпълняваме през това време това, което ние под ръка.

Ние не можем да създадем вятър и да го задвижим, но можем да поставим платно, за да хванем попътен вятър. Не можем да създадем електричеството, но можем да поставим проводник, по който той ще действа.

С други думи, ние не можем да управляваме Духа, но можем да заемем пред Господа такова положение, че да изпълним поръчаното от Него, което ще се окаже въздействие и влияние от мощното Му дишане.

Навярно всеки от вас е чувал, че клиента винаги има право. В действителност, в конкурентна среда се води борба за всеки човек, по всевъзможен начин. Насърчават клиентите си и се  стремят да привличат нови такива. Но някои клиенти са прекалено нагли.

Милка беше на работа като продавачка в супермаркет. Тя учеше в университета и по време на ваканцията работеше на половин работен ден.

Веднъж в магазина влезе майка със седемгодишната си дъщеря. Жената беше облечена по последна мода. Косите ѝ бяха боядисани в ослепително бяло, на лицето ѝ се забелязваше обилен грим, а през рамо бе наметнала чанта от известна марка.

Жената избра необходимите стоки и ги натрупа на куп върху транспортната лента заедно с талони за отстъпка. След това каза на Милка пренебрежително:

– Оправете ги!

Въпреки грубото отношение, Милка ѝ се усмихна и я помоли:

– Моля ви разделете талоните с отстъпка върху закупените стоки, така по-бързо ще ви обслужа.

Жената махна с ръка на касиерката, изсумтя презрително и започна да говори по телефона си.

Милка провери талоните. Почти всички бяха от други магазини, а освен това се оказаха и с изтекъл срок.

– Не мога да ви направя отстъпка, – каза Милка на жената, – защото вашите талони са с изтекъл срок.

Когато чу това, жената не на шега се ядоса:

– Това са моите талони и според тях ми се пада отстъпка.

– Но те са със изтекъл срок….

– Извикай началника си, нямам време да слушам глупостите ти.

Милка извика началника си, а докато той дойде, жената се наклони към дъщеря си и със сладникав глас ѝ каза:

– Гледай, мила, за това трябва да постъпиш в колеж. Ако получиш образование, никога няма да бъдеш неудачница, като тази, която стои зад касата.

Това бе нечестно. Очите на Милка се напълниха със сълзи. Тя бе толкова смаяна от тази наглост, че не знаеше какво да отговори.

Най-накрая началникът дойде и попита:

– Какво става тук?

Жената размаха талоните с изтекъл срок и заяви:

– Полагат ми се отстъпки. Купувачът винаги е прав. Вашите работници трябва да се отнасят с уважение към мен, аз съм ваш купувач.

Началникът изгледа жената, а след това мълчаливо върна стоките обратно по транспортната лента.

– Какво правите? – развика се жената.

– Госпожо, не мога да ви позволя да обиждате работниците в този магазин, – каза бавно началникът като натъртваше на всяка дума. – Ние не желаем  да обслужваме такива клиенти, за това ви моля да напуснете магазина.

Жената се зачерви, очите ѝ щяха да изскочат от изненада. След това тя се разкрещя, като същевременно се насочи към вратата на магазина:

– Кракът ми повече няма да стъпи тук. Сега ще позвъня на моя шеф и той ще ви научи … Вие не знаете с кого си имате работа.

След като истерията заглъхна и жената изчезна, началникът се обърна към Милка и ѝ се усмихна:
– Може малко да си почините, докато се отърсите от шока …

За съжаление не всеки началник се отнася така към подчинените си.

Наталия отиде в болницата за задържане на плода.

Васко остана в къщи с двамата си сина Станимир на 4 години и Емил на две години.

Васко можеше да готви само макарони. За това се хвана да приготви такава храна за синовете си, но малко я пресоли.

Първи дойде в кухнята Станимир, взе и опита от макароните. Той нищо не каза на баща си, но бързо напусна кухнята.

Станимир отиде към детската стая. На вратата срещна брат си Емил, който отиваше в кухнята да яде.

Станимир го хвана за ръката и му каза:

– Емо, недей да ядеш това, което е сготвил татко. Ти си ми единствения брат ….

Хора с деменция често забравят подробности от всекидневен си живот. Дори могат да се загубят.

Един ден в полицията се обади разтревожен женски глас:

– Моята майка е на 86 години. Тя има деменция и …. изглежда се е загубила.

– Обяснете спокойно какво точно се е случило, – помоли я дежурният полицай Миронов.

– Преди час тя излезе на разходка около къщата и още не се е прибрала. Излязох и я търсих наоколо, но не я намерих.

Петима полицаи заедно със кучета, тръгнаха да търсят възрастната жена.

Интересното е, че точно Миронов пръв я видя.

– Здравейте, – поздрави я любезно полицая.

– Не мога да разбера, – каза притеснено възрастната жена, – от къде се появи полицай в гората?

– И аз се разхождам, като вас, – отговори добродушно полицая.

– Защо пък не, – съгласи се старицата, – днес е прекрасен слънчев ден. Всеки човек има нужда от разходка.

Тя му се усмихна вече успокоена.

– Аз май се заблудих, – каза възрастната жена.

– Не се притеснявайте, – каза Миронов, – аз ще ви помогна.

След това той я хвана за ръката и двамата бавно тръгнаха към дома ѝ.

По пътя полицаят и жената разговаряха. При размяната на мисли,  тя се чувстваше като в свои води.

– В какво се крие тайната на вашият дълъг живот и здравето ви? – попита я Миронов.

– За това е необходимо да се води активен начин на живот и човек правилно да се храни, – отговори възрастната жена.

В тази история може да не виждате нищо особено, но нима не ви става хубаво, когато видите някой да се отнася добре особено към болен възрастен човек?

Миронов по-късно сподели с хората от квартала:
– За мен най-голямото отличие е да помагам на хората, така че те да се чувстват добре, независимо на каква възраст са.

Беше голям студ. По здравия лед, често преминаваха тигри. Човек можеше да ги види от балкона, как се ровят в кофите за боклук, търсейки нещо годно за храна.

Станислав Иванов бе старши лейтенант. Бе охрана и постоянно бе в готовност, ако го повикат.
Веднъж по телефона се обади уплашен мъжки глас:

– Старши лейтенант Иванов … тук … има тигър.

– Какво? Тигър? Ако нападне веднага стреляй! – каза Станислав.

– Да върви по дяволите Червената книга, – измърмори Иванов, човешкият живот е по важен.

А по телефона добави:

– Сега идвам.

Когато Станислав пристигна на мястото на поста, обадилия се му докладва:

– Там седи вече от двадесет минути и нищо не прави. Просто гледа …. това е всичко. Но е някак страшно…

Горкият толкова голяма котка той не бе виждал до сега.

Иванов позвъни:

– Тук наблизо до границата е забелязан тигър. За сега не напада. Поех поста.

След това скочи в колата. А тигърът седеше спокойно, не потрепваше Иванов наблюдаваше тигъра. По-точно това беше тигрица, която гледаше в определена посока.

Изведнъж Иванов забеляза между дърветата малки зверчета.

– Виж ти, – каза Иванов – малки тигърчета.

А големият звяр ги следеше и не помръдваше.

– Господин лейтенант, – обади се сержанта до него, – нещо в гората се размърда. Тя е довела тигърчетата си. Какво да правим?

– Не ги пипайте, – заповяда Иванов.

Старши лейтенанта отново се обади по телефона. Отговори му майорът, той бе мъдър и спокоен човек.
„Ако вземем тигърчетата, ще имаме проблем по-късно, – замисли се майорът. – Май трябва да се свържа със зоопарка. Ще им се обадя да изпратят хора. Но не трябва да убиваме тигрицата, навярно нуждата я е довела толкова близо, а жалко и за малките. Сама няма да тръгне. Там ще издъхне с тигърчетата си“.

– Ето какво лейтенант, каза майорът по телефона, – докарайте бавно колата до склада …. Ще ви изчакам.

От склада майорът извади  половин крава, подаде я на Иванов и каза:

– Вземи това и го хвърли на тигрицата. Бъдете внимателни, да не стане някоя беля.

Лесно е да се каже. Късът месо бе тежък, а снегът бе дълбок. Заедно със сержанта, сложили автомати на гърбовете си потеглиха.

Преди Иванов да тръгне с месото към животното и каза на сержанта:

– Наблюдавай и стреляй само в случай на … – и махна с ръка.

Тигрицата не мърдаше. Само големите ѝ жълти очи потрепваха. Иванов дотътри парчето месо на няколко крачки от животното и си тръгна ….

Тигрицата бавно се изправи. Дойде до месото. Помириса го. Удари го с лапа ….и го отнесе в гората.

Иванов и сержанта въздъхнаха спокойно.

Един ден по-късно Иванов бе обикалял постовете и отново бе на същото място, където бе засечена тигрицата. Беше ясна звездна нощ. Той излезе навън, извади една цигара и реши да запуши.

Щом драсна клечката кибрит и Иванов трепна. В тъмното, зад оградата седеше тигрицата, съвсем сама. Тя го наблюдаваше.

Иванов замръзна.

„Прекалено близо е, даже и пистолета си няма да мога да извадя – помисли си той“.

Тигрицата стана съвсем безшумно и бързо тръгна към него. Тя се вгледа внимателно в очите му…

„Това е всичко. Ето я смъртта, – помисли си старши лейтенанта“.

А тя мушна муцуната си под ръката му и се отърка о него, както котката правеше в къщи. Той я погали по гърба …. и тя изчезна безшумно така, както се бе появила.

Тогава Иванов разбра, че тигрицата бе дошла да му благодари. Той и досега е уверен, че животинска благодарност има и тя е много по-добра от хорската.