Архив за етикет: ръка

Ако можеше да ме разбереш

originalПо времето на сутрешното си бягане Милен забеляза подозрителен пакет близо до реката. Той бързо изтича до него и разкъса найлона, който го обгръщаше.

Там стоеше малко кученце, лабрадор. То бе уплашено и премръзнало. Погледна доверчиво Милен и му близна ръката.

Младежът го погали нежно.

– Кой те е изхвърлил, приятелю? Сега ще дойдеш с мен и аз ще се погрижа за теб.

От този ден двамата станаха неразделни. Имаха много и чудни приключения. Заедно лежаха на тревата и гледаха небето …..
Милен се ожени, но не изостави стария си приятел, който още от запознанството им го кръсти Амиго.

Кучето често гледаше вече порасналият и възмъжал млад мъж и си мислеше:

„Колко много искам да си поговоря с теб. Бих искал да ти кажа, че съм ти благодарен много, за това, че ме спаси“.

Милен не разбираше нито лая му, нито можеше да разчете мислите му, но много обичаше своя четириног приятел.

– Ако кучетата не отиват в рая, – каза Милен на един свой познат, – бих искал след смъртта си да попадна там, където ще бъде Амиго.

Минаха години и кучето остаря. То бе уморено и трудно се придвижваше, но Милен не го бе изоставил.
Амиго гледаше спасителя си и отново потъна в мислите си:

„Времето ми дойде, приятелю. Толкова съм радостен, че си близо до мен. Почеса ме между ушите, толкова обичам това ….Всичко ще бъде наред. Бих искал да ти кажа, да не тъжиш, когато вече няма да ме има …. Толкова много съм ти благодарен …. с теб беше всичко чудесно“.

Господ е пастир мой

indexПреди много години един свещеник във френската армия решил да използва текста на 23 Псалом, за да повдигне духа на войниците преди сражението.

Той ги карал да повтарят псалма, като всеки път да свиват по един пръст.

Безименият пръст съпровождал думата „Господ“, палецът съответствал на думата „пастир“, а показалеца се свивал при думата „мой“.

След това той помолил всеки войник да напише тези думи на дланта си и да ги повтаря всеки път, когато се нуждае от духовна подкрепа.

Свещеникът наблегнал особено на показалеца, който се сгъвал на думата „мой“. Той напомнил на войниците, че Бог е техен личен пастир, Който има има конкретна мисия, да ги върне в къщи цели и невредими.

Дали свещеникът е постигнал целта си?

След битката един от младите войници бил намерен мъртъв. Неговата дясна ръка стискала показалеца на лявата ръка. „Господ е Пастир мой“.

Обичам ви много

originalВ последните няколко месеца от весело общително и любопитно момче Илиян се превърна в мрачен и недостъпен малчуган. Седеше на чина си, но погледа му беше отнесен на някъде.

Оценките му станаха по-ниски, а поведението … та той само присъстваше телом, а духом го нямаше, такова му беше състоянието дори и в междучасието сред приятелите му.

Учителката му Николина Георгиева се тревожеше много за него. Но какво можеше да направи? Как да му помогне?

Накрая реши да повика родителите му и да поговори с тях за състоянието на сина им.

Майка му и баща му не знаеха, че ги е повикала и двамата.

Илиян бе единственото им дете. Ниските му оценки бяха резултат от постоянните им скандали. Те скоро бяха решили да се разведат, дори вече живееха поотделно.

Майката на Илиян дойде първа, малко след нея пристигна и бащата. Изглежда не им бе все едно това повикване. Прегърнаха се и след това се отдръпнаха бързо един от друг, демонстрирайки пренебрежението си един спрямо друг.

“ Какво да им кажа? – тъжно разсъждаваше на ум Георгиева. – Толкова ми се иска да разберат, че измъчват по този начин детето си“.

Убедителните думи в главата ѝ не се появиха, но все пак тя им разказа следното:

– Илиян е много разсеян, престана да общува със съучениците си. Започна да получава и по-слаби оценки….

Този поток от думи не ѝ помогна много. Двамата родители седяха, слушаха и мълчаха.

Най-накрая учителката извади лист хартия от чекмежето. На него бе написана една единствена фраза….

Първа майката пое листа. Тя го погледна, а след това мълчаливо го предаде на бащата. Мъжът се намръщи. След това суровото му лице се смекчи. Сякаш цяла вечност бащата изучаваше надрасканите от сина му думи.

Накрая, той внимателно сгъна листа и го сложи в джоба си, след това подаде ръка на жена си. Тя изтри сълзите си и му се усмихна. Очите на учителката също се насълзиха, но Георгиева се постара родителите на Илиян да не забележат това.

Мъжът помогна на съпругата си да облече палтото си, а след това двамата напуснаха заедно стаята.
На листа хартия Илиян бе написал това, което идваше от сърцето му, въпреки болката и мъката.

Там пишеше:

„Мамо …..Татко …. Аз ви обичам ….. обичам ви …. обичам ви много“.

Разходите на техническия прогрес

indexДвама възрастни мъже седят в парка и разговарят.

– Помниш ли, – пита единия от тях, – като деца тичахме, играехме и всички бяхме заедно в парка? Дори някой да се разболееше и майка му да не го пускаше, пак се измъкваше от къщи и идваше да играе с нас. Е, ожулвахме по някое коляно, издрасквахме се по къпинаците, но беше весело.

– А сега какво? – засмя се другият и махна с ръка. – Вървят предпазливо, за да не си изтърват и счупят смартфоните. Забили глава в джобния си компютър и не забелязват какво става край тях.

– Повечето от тях дори не излизат на вън, заробили са се в някакъв си „чат“.

– За това са толкова бледи и често боледуват, – въздъхна вторият.

Тя бе само спортистка с определена цел

1458592611501-600x338Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.