Ники си почиваше у дома след учебните занятия. Изведнъж чу страшно пращене и експлозии, които приличаха на фойерверки. Той гледаше филм по телевизията, но този шум силно го обезпокои.

„Тези фойерверки – помисли си юношата. – са взривяващи се шисти. При дядо Васил има пожар“
И той хукна със всички сили към съседната къща, където сам живееше 64 годишен старец. Огънят бе вече обхванал тавана.

Дядо Васил се готвеше да си ляга, той не подозираше изобщо какво го очаква.

Ники влетя в стаята му и извика:

– В къщата ти има пожар. Бързо излизай навън!

– Ники това поредната ти шега ли е?

Но Николай настойчиво започна да го дърпа за ръката навън. Някой от другите съседи бе звъннал в пожарната.
Пламъците жадно обхващаха нови територии от тавана, но струята от маркуча на пристигналата пожарна кола, спряха поглъщащия огън, който бе готов бързо да изпепели старата къща.

Всички поздравяваха Ники и го потупваха по рамото:

– Ти си истински герой!

– Направих това, което би направил всеки, – отвръщаше на похвалите младежът.

– Не се ли уплаши? – попита го чичо Горан.

– В този момент изобщо не мислех за опасностите, – каза Ники, – тичах, защото не можех да остава в беда дядо Васко. Радвам се, че нищо му няма и той се чувства добре.

– Благодаря ти, синко, – с насълзени очи го прегърна дядо Васил, – а аз не ти повярвах….

Една вечер край брега на морето стар благочестив евреин се разхождал с внука си. Изведнъж дошла огромна вълна и отнесла внука в морето.

Старецът извикал:

– За какво ме наказваш, Боже? Никога не съм нарушавал твоите заповеди. Защо наказваш моя син, който всяка събота ходи в синагогата? А моята снаха, Соня, тя просто ще умре от мъка!

Изведнъж друга вълна върнала детето направо пред краката на дядото.

Старецът веднага хванал внука си за ръка, огледал го внимателно, повдигнал гневно глава нагоре и казал възмутено:

– А къде е шапката му?

ъж, вратовръзка, полет, кино, думи, Пътниците вече бяха заели местата си в салона на самолета, когато вътре влезе една жена. Тя водеше за ръка малкия си син, който недоволно се дърпаше и все нещо искаше от майка си. Тази жена бе  бременна.

Някои от пътниците я гледаха със съчувствие, а други с неприязън.

– Ако тоя малкия постоянно писка и хленчи, – измърмори сърдито един възрастен мъж в солиден костюм и вратовръзка, – полетът ни ще отиде на кино. Никой няма да може да си почине от него.

Като потвърждение на думите му, хлапето започна настойчиво да дърпаше нещо от малката чанта, която носеше майка му и запищя пронизително.

Хората възмутени обърнаха глави по посока на шума.

Един мъж стана , приближи до жената и каза:
– Извинете, бих искал да ви помогна. И аз съм имал малки деца. Ще позволите ли да взема сина ви при себе си,  да се грижа за него по време на полета. А вие си отдъхнете, имате нужда от почивка.

Жената бе изненадана. Тя се смути от предложението, но приветливо кимна:

– Да, да …много ви благодаря.

През целия път мъжът вървеше по пътеката между седалките, носеше малкото момче и го люлееше като собствен син. Детето скоро се укроти и заспа в прегръдката му.

Тези, които бяха по-назад в салона, не разбраха какво бе станало, затова възприемаха мъжа като баща на детето.

Една жена се трогна до сълзи от случилото се и благослови „бавачката“ на малкото момченце:

– Бог да и благослови, господине.

Този мъж наистина беше за възхищение, защото беше бял, а детето, което държеше в ръцете си бе черно.

За да станеш герой, не е нужно да тръгнеш да спасяваш света. Ето един такъв обикновен и незабележим жест, може да върне вярата в човека, че добротата все още съществува в нашият объркан и отчаян свят.

Денят беше слънчев, топъл, но не горещ. Нищо не говореше за това, което щеше да се разиграе пред очите на живеещите в този комплекс.

Накъдето и да погледнеш се виждаха блокове и тук там малко зеленина. Бетонните великани изправяли снага, достигаха понякога до десетина двадесет етажа.

Сивото ежедневие смачкваше хората и не им даваше време да се усмихнат, да отпочинат от труда си през деня. Мисълта за безработицата и страха, че не могат да се плащат сметките, бе пленила повечето хора и не им даваше мира.

По улицата вървеше престарелия свещеник Николай. Изведнъж той чу викове и насочи погледа си на там.

На перваза на един от балконите бе стъпила възрастна жена. Явно бе решила да сложи край на живота си.

Някой се бе обадил веднага в полицията. Дойде и линейка, но медицинският персонал не знаеше какво да прави.

Протойерей Николай се качи до апартамента, където стояха полицаи готови да разбият вратата. Първата му мисъл бе:

„Господи, смили се, помогни ми, тази жена има нужда от Теб“.

Николай повика жената и започна кротко да ѝ говори:

– Вероятно ви гнети някаква мъка и болка. В днешно време всички малко или много имаме някакви проблеми. …. Чуйте ме , Бог ви обича, той ви е подкрепял и до сега в най-трудните моменти от живота ви. Върнете се и си спомнете, колко пъти, Бащинската Му ръка се е протягала към вас и ви е извеждала от поредния кошмар. Не погубвайте живота си напразно….. Имате навярно деца и внуци, вие все още сте им нужна. ….Ако седнете и размислите върху проблемите си, Бог ще ви даде изходен път….

От жената идваха вопли,а след това се чу ридание…

Изведнъж вратата се отвори и жената подаде ръка на свещеника.

– Благодаря ви Отче, – каза тя още хлипайки, – каква голяма глупост щях да сторя……

Жената заплака силно с глас. Събралите се хора въздъхнаха облекчено, а някои от тях се разплаках заедно с нея ….

Бог бе се намесил и ужасната кървава трагедия не се бе разиграла….

Центърът на града бе красив, но ако се вгледате в дворовете в покрайнините, ще видите разнебитени къщички, които са вече на повече от 150 години и частни къщи, които доживяват своя век на старци и бабички.

Зад тези стари, износени и негодни вече старини често пробягваха плъхове и маршируваха колони от хлебарки.

Навън валеше проливен дъжд. Можеш да видиш как пробягват хора с чадъри и такива без защита от дъждовната вода, които набързо я изтриваха от лицата си.

Мина кола. Голяма, червена, с тъмни стъкла. Изведнъж тя спря. Един от прозорците ѝ се отвори и се показа женска ръка с маникюр, която изхвърли на пътя малко рижаво коте.

Колата замина, а под дъжда остана да мяучи дребничкият нещастник. От там веднага мина друга кола, която обля малкия клетник с кална вода. Добре, че поне го заобиколи, а не го смачка.

Само за няколко минути рижото коте се превърна в крещяща за помощ мръсна буца кал.

Котето стоеше до бордюра и не можеше да се качи на тротоара, а минаващите коли го обливаха с мръсна вода от локвите. Малкото телце потрепваше и издаваше жални вопли.

Една кола спря. Тя бе от скъпите, гладка и лъскава. От нея излезе мъж с впечатляващо скъпо палто и безупречен черен костюм. Той си свали шала си, уви с него мокрото коте и го притисна към гърдите си.

Седна в колата си, а малкото постави на предната седалка. След това господина изтри с шалчето си безпомощното животинче. Позвъни на някого по телефона и поръча:

– Вземете мляко и гранули…. не знам какво точно ще яде.

Когато от отсрещната страна се съгласиха с новото попълнение на семейството, колата тръгна.

Така малкото изхвърлено коте се сдоби с мляко, топла постелка на която да ляга и добри човешки ръце, които да го чешат между ушите и коремчето. Ръце, които никога няма да го предадат.