Тони и Диди седяха на пейката пред блока и разговаряха.

– Знаеш ли кой е най-големият ни проблем днес? – Попита Диди.

– Днес хората имат много проблеми от всякакво естество, – повдигна рамене Тони.

– Питам за най-големият?!- наблегна Диди.

– Зависи от гледната точка, – не се предаваше Тони.

– Най-големият ни проблем е, че не харесваме себе си, – отбеляза Диди. – Тази наша изкривена представа ни затруднява да повярваме, че Бог ни обича.

– И до сега се опитвам да се променя, но се провалям, – махна с ръка Тони. – Стресирам се и се чувствам виновен.

– И аз никога не се чувствам достатъчно добра, – призна си Диди.

– Е и?! -Тони изпитателно погледна Диди.

– Когато споменах това на баща си, той ми припомни, че Исус умря за греховете ни и понесе вината ни. Нали Той е платил цената. Тогава защо страдаме и се чувстваме ужасно? Поради осъждението.

– Ако отидем при Бога и Го помолим да ни прости, Той ще ни прости и няма никаква причина да живеем в осъждение, – поясни Тони.

– Бог ни обича и ние получаваме тази любов през цялото време, – възкликна Диди.

– Освен това Той желае да се чувстваме свободни от вината и осъждението, – плесна с ръце Тони.

– За Господа сме достатъчно добри, – усмихна се Диди.

– Нека приемем това и да живеем победоносен живот, – подскочи Тони.

Ганчо и Слави вечно спореха, но в тези им разговори всеки откриваше нещо ново за себе си. Така беше и днес.

Пръв започна Ганчо:

– Ако смяташ, че ще бъдеш страхотен, благодарение на нещо, което си постигнал, жестоко се лъжеш.

– Какво ще получа някой шамар не навреме?! – погледна го присмехулно Слави.

Ганчо никак не се смути от реакцията на приятеля си и продължи настървено:

– Величието идва от смирението и прошката към другите.

– Да, прощавам на всеки? – изгледа го изумен Слави. – Да не си луд?

– Бъди малко по-щедър в своята милост, – посъветва го Ганчо.

– Как си го представяш това?

– Без Бог трудно би го постигнал.

– Какво може да ми помогне Бог? – изсмя се Слави.

– Когато имаш грешна нагласа, гледаш по човешки на живота, а когато имаш правилно отношение, гледаш на живота по Божия начин, – заяви Ганчо.

– Какво значение има, как гледам на нещата? – сбърчи нос Слави.

– Когато осъзнаеш Божия план на мястото, където се намираш, ще се почувстваш по-спокоен, независимо от положението, в което си. Освен това, ако усещаш Божията ръка в ситуацията си, няма да скърцаш със зъби питайки: „Защо е необходимо, това да ми се случ….

– Е, аз често питам, особено, когато нещата се развиват зле, – прекъсна го Слави.

– Ако знаеш, че Това положение е планирано от Господа, просто ще си кажеш: „Бог го е предвидил за добро“.

– А не може ли без Бог? – отчаяна попита Слави.

– Казваш, че искаш да те смятат за велик, – усмихна се примирително Ганчо.

– О, да! И още как?!

– Ето я и тайната, – плесна с ръце Ганчо. – Довери се на Бога. Позволи Му Той да влияе на отношението ти спрямо хората, ситуацията и обстоятелствата.

– Звучи някак си много лесно, – Слави се почеса по главата. – А не може ли …. без Бог?

Ганчо вдигна рамене и категорично заяви:

– Не може! Дори не си го и помисляй.

Лечо ядосано махна с ръка и почти кресна:

– Тодор е глупак …

– Чакай малко, не се горещи, – хвана го за рамото Григор.

– Глупак е и това е, няма какво повече …

– Слушай, – малко по-меко каза Григор, – глупаците са хора, които до такава степен са загубили връзката с реалността, че вгорчават не само своя живот, но и този на тези около него. Необходимо ли е да се връзваме на приказките му?

Лечо го погледна изумен и попита:

– Какво искаш да кажеш с това?

– Ето какво имам предвид, – започна да обяснява Григор. – Не можем да се отнасяме с тялото си, както си искаме, защото веднага ще усетим последствията от това. Ако се държим с хората, както на нас ни харесва, няма да имаме приятели и здрави семейства.

– Добре де, – намръщи се Лечо. – Ако живееш егоистично това няма ли да засегне обществото по някакъв начин?

– Глупаците сеят вятър и жънат бури, но крайната форма на глупостта е да направиш център на живота си нещо различно от Бога. Това винаги ще води до разочарования и провали, – подчерта дебело Григор.

– Какво ми говориш? – Лечо вдигна недоволно ръце. – Такива виждат физически, психологически, рационални и духовни граници в реалността, но кривнат от тях, а после се чудят, от къде им е дошло това или онова.

– Глупаво е да се пренебрегва реалността, – въздъхна Григор. – В този свят живота и без това не е много лек.

– А, – щракна с пръсти Лечо, – за това се иска акъл.

– По-точно мъдрост от Бога, – поправи го Григор.

Лечо махна с ръка и само прибави:

– Важното е да върши работа, няма значение от къде е.

Пламен седеше на стола. Той бе подпрял глава си с ръка, която опираше в масата.

– Знаеш ли кой е Херман Ебингхаус? – попита Пламен баща си.

– А оня дето се опитвал да разбере човешката памет, – бързо реагира бащата.

– Да, той е един от първите, който изучава тази тема научно.

– Спомням си, че беше правил някакви експерименти, за да определи какво запазва умът и колко бързо забравяме наученото, – сподели бащата.

– Тези експерименти се основават на тестване на трибуквени срички или триграми, разработени от него, – отбеляза Пламен.

– И какво всъщност е доказал? Че можем да забравим дори неща, за които си мислим, че винаги ще помним, – усмихна се бащата.

– И още един интересен факт е установил, – Пламен вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – В рамките на двадесет минути можем да забравим до четиридесет процента от това, което сме научили! След два дни цели осемдесет процента се изчезват!

– Но ние сме различни, – подчерта бащата. – Някои хора имат по-добър капацитет за запомняне от други. Но има и техники за подобряване …

– Повечето от нас забравят твърде лесно дори информация, която знаем, че е важна, и неща, които искаме да запомним, – Пламен прекъсна баща си.

– Има неща, които наистина трябва да помним, – поклати глава бащата. – Като родители и предшественици си, онези, които са били част от нашето духовно наследство, които са ни учили, молили са се за нас, съветвали са ни и са ни помагали да растем във вярата си.

Пламен плесна с ръце и каза тържествено:

– Ние трябва да помним Бог. Никога да не забравяйте всичко, което Той е направил за нас.

– И винаги да помним Неговото Слово.

Денят обещаваше да е хубав, но Веско бе притеснен. Крачеше нервно в градинката пред църквата и от време на време размахваше ръце.

Видя го стария Добри, който бе постоянно в храма и все нещо вършеше, подреждаше или разговаряше с хората, които минаваха оттам.

– Веско какво те измъчва? – попита той младежа.

Веско сподели проблемите си.

Добри го изслуша, погледна го изпитателно и го запита:

– Ти молили се по този проблем? Потърси ли Божието ръководство, поиска ли Неговата помощ?

Веско наведе глава и призна:

– Не съм сигурен, че вече молитвата може да промени нещата.

– Какво, мислиш, че Бог не те чува? – Добри се напрегна.

– Погледни света, – махна с ръка Веско. – Мъчиш се, молиш се и какво?

– Ти служиш в тази църква, но със собствени сили, – укори го нежно Добри. – Така отхвърляш Бога и Неговата помощ.

– Но …, – възрази Веско и спря.

– Мнозина Го отхвърлят днес, – въздъхна Добри. – Те се мъчат да изградят живота си върху собствени схеми и мечти. Но Господ е нашата сила и защита. Той единствено осигурява единственото правилно подреждане на всичко, което християните се стремят да постигнат за Него.

Веско вдигна глава и се усмихна, а след това добави:

– Да, Той е крайъгълния камък на плановете ми и всичко, което върша.

Слънцето се показа зад облака и огря всичко наоколо.