Симеон Петров бе талантлив лидер. Той беше международен директор на бързо развиваща се организация с нестопанска цел. Отговаряше за надзора на операциите в цяла Африка, като същевременно координираше работата си с екипи в Европа и Северна и Южна Америка.

Графика му бе много натоварен, постоянни крайни срокове, късни разговори през часови зони и нарастващ натиск от всички посоки.

Кръвното му налягане се бе повишило рязко. Беше започнал отново да пуши след години на отказване. Обърна се към вечерни инжекции с алкохол, за да успокои препускащите си мисли.

Симеон отчаяно се нуждаеше от помощ.

В крайна сметка той се върна в родината си за лечение и никога не възобнови ролята си.

Всичко започна добре, но завърши с ранно пенсиониране.

Когато Сашо научи историята на Петър, попита:

– Защо се е случило така с него?

Бащата на Сашо отговори:

– Този човек беше брилянтен и дълбоко отдаден на каузата, но талантът и страстта не са достатъчни.

– Какво още трябва? – повдигна вежди Сашо.

– Призванието изисква зрялост и начин на живот, който може да издържи тежестта на дадената от Бога цел.

– Посочи ми примери, за да ми стане по-ясно, – помоли Сашо от баща си.

– Ето ти няколко такива, при които характерът изостава от призванието: Моисей не можа да влезе в Обетованата земя поради нерешен проблем с гнева; Соломон позволи на сърцето си да се отдаде на идолопоклонство, което доведе до разделено царство; Давид изпадна в прелюбодеяние, измама и убийство по време на период на безделие; Самсон саботира призванието си чрез компромиси и снизхождение; Илия, емоционално изтощен и изолиран, се оттегли твърде рано от пророческата си мисия.

– Колко жалко, – възкликна Сашо.

Бащата продължи:

– Всяка от тези библейски фигури беше призована и надарена от Бог, но техните неконтролирани апетити и застояли недостатъци на характера се превърнаха в пречки за изпълнението на тяхната задача изцяло. Призванието без характер е тежко бреме. Можеш да започнеш пътуването си, но доброто му завършване изисква съзнателен растеж.

Петър Незнайков бе обхванал главата си с ръце и се питаше:

– Вече не съм директор в завода. Тогава кой съм?

През годините той бавно се изкачваше по служебната стълба, докато стигна върха. Стана директор на доста известен завод.

Тази година Петър се пенсионира и се озова в плашеща празнота. Той остана без титла, власт, признание и вече не знаеше кой е.

Докато гонеше по-голяма служба Петър се разведе два пъти. Децата му се бяха дистанцирали дотолкова, че някои дори бяха променили фамилните си имена, за да го заличат от живота си.

Забелязали ли сте как понякога се представят хората?

– Аз съм лекар, … домакиня, …. предприемач, …. бизнесмен ….

Често се определяме чрез ролите, взаимоотношенията или постиженията си.

Но какво се случва, когато тези неща се променят или изчезнат?

Подобно на Петър, много от нас стигат до момент, в който се питаме:

– Кой съм аз всъщност?

И ако нямаме твърд отговор, градим живота си върху подвижен пясък.

Истинската ни идентичност не е нещо, което трябва да заслужим, да изпълним или да защитим. Тя ни е била дадена от самото начало. Ние сме създадени по Божи образ, с определена цел.

Когато забравим това, се отклоняваме. Започваме да се придържаме към крехки етикети като длъжности, постижения, външен вид, аплодисменти, но всичко това избледнява.

Работата ни не е това, което сме. Нашият статус не е това, което сме. Дори нашите неуспехи не изявяват това, което сме.

Ние сме отражение на Създателя. Носим Неговия образ. Това е истинската ни идентичност.

Когато не сме вкоренена в Бог, ние преследвате грешни приоритети и живеете под потенциала си, но ако се приведем в съответствие с това, което Той казва, че сме, започвате да ходите в сила, мир и цел.

Петър е загубил представата кой е, когато е останал без ролята. Но Бог никога не го е губил от поглед.

Така бди и над нас.

Исус не е дошъл само да ни прости греховете, Той е дошъл да възстанови нашата идентичност и да ни води в пълнотата на живота, за който сме били създадени.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Люси бе вече на 30 години и все още не осъзнаваше как си пасват всички части от живота ѝ.

– Какво е моето предназначение? – питаше се тя.

Севда нейна приятелка ѝ отговори така:

– Независимо дали го осъзнаваш или не, Бог поставя определени неща на пътя ти и ти дава възможности да развиеш различни способности, за да те подготви за твоето предназначение.

– В продължение на 12 години съм била мажоретка, – сподели Люси, – Окуражавах училищния отбор. Не виждам причината, поради която Бог ми даде тези преживявания.

– Всеки трябва да води хора до Исус. Защо не опиташ с това? – предложи ѝ Севда.

Изведнъж Люси осъзна нова връзка.

– Като мажоретка не се притеснявам от големи тълпи и мога да задържа вниманието им. През всички тези години Бог ме беше подготвял за ролята, за която ме е създал, – каза тя, разбрала на къде я води Бог.

Той я бе водил да води хора при Христос.

Всяко преживяване в твоя живот те прави уникален.

Помисли за естествените таланти, които Бог ти е дал, за различните възможности, които си имал и за способностите, които си придобил.

Различните преживявания, които си имал в твоя живот може да изглеждат, че нямат връзка сами по себе си, но заедно те водят към нещо значимо, което можеш да използваш за прослава на Бог.

Крум дръпна майка си за ръката и я попита:

– Мамо, какво е ситимово дърво?

– То е вид акация с много красиви цветове, – поясни майката.

– А тук има ли го?

– Не. Ситимовото дърво е било едно от малкото видове дървета, растящи в пустинните райони близо до Израел. Освен това то е плътно и изключително здраво, което го прави чудесно за всякакъв вид дървени конструкции.

– Щом е толкова издържливо, значи не гние, – ококори очи Крум.

– Много си досетлив, – засмя се майката. – Дървото отлага в сърцевината си много отпадъчни вещества, така наречените консерванти. Те правят дървесината неприятна за насекоми и ѝ помагат да бъде плътна и трудна за проникване на вода и други агенти на гниене.

– Какво чудно дърво, – възкликна Крум.

– А знаеш ли каква важна роля му е била отредена? – попита майката.

– Роля? – Крум повдигна вежди.

– Ситимовото дърво често се споменава във връзка с изграждането на скинията. От голямо значение е използването му и при изграждането на ковчега на завета. Помисли си само, скинията е използвана през следващите четиристотин години до построеният от цар Соломон храм в Йерусалим, а ковчегът остава решаваща част от еврейското поклонение до разрушаването на храма от вавилонците векове по-късно.

– О, това наистина е важна роля, – съгласи се Крум.