Георги Милков ровеше из документите на бюрото си и се ядосваше, когато секретарката му се обади:

– Господин Милков, спешно обаждане по телефона.

– Казах ти, да казваш, че ме няма, – недоволно кресна Георги. – В противен случай никога няма да свърша с това.

И той тресна с юмрук по бюрото.

– Знам , но …..- измънка секретарката.

– Довърши онези поправки за фирмата, която ти дадох сутринта и веднага ми ги донеси, – нареди Георги без да отмества поглед от натрупаните листове пред него.

– Обаждат се от болницата, – каза секретарката му, готова да изтърпи още една порция от яростта му.

Милков вдигна поглед. Спокойствието му бе нарушено. Паника и безпокойство пристиснаха стомаха му. Той усети, че се бе случило нещо лошо. Засуети се. Ръцете му трепереха. Накарая хвана непохватно слушалката и се обади:

– Георги Милков на телефона.

– Господин Милков, става въпрос за жена ви. Претърпяла е катастрофа и сега е при нас в Медицинския център в края на града.

– Съпругата ми? – Милков се ужаси. – Как е тя? Катастрофа ли казахте?

Георги си спомни, че сутринта, когато отиваше на работа, Рени товареше нещо в джипа.

Тя събираше неща за рециклиране, а след това ги откарваше към съответния пункт. Сутринта я видя, че изнесе и една чиния със сладкиши, явно пак щеше да посети някои бездомници.

Тогава и бе подвикнал:

– Не взимай всичките, остави поне едно и за мен.

Рени му се бе усмихнала;

– Оставила съм ти няколко парчета на масата.

Тя правеше чудни сладкиши, торти и какви ли не чудесии от този род. Той често ѝ се сърдеше, че прекалено много се раздаваше за другите.

Рени бе изпълнена с енергия за живот, а сега …. Георги изобщо не мислеше, че може да я изгуби …. така внезапно.

Заряза документите на бюрото и хукна към колата. Желаеше само едно. Да я види. Тя да му се усмихне и да му каже:

– Добре съм, не се тревожи за мен.

Когато чужденците се оттеглиха, Никола излезе в градината и не забеляза, че Милена го последва. Това го ядоса. Бе изразил ясно нежеланието си тя да се обръща към него по какъвто и да било повод.

Но същевременно чувстваше, че има известни задължения към нея, все пак беше му сестра. Съжаляваше, че  бе толкова студен и не изпитваше повече обич към нея.

Милена го извика. Той се обърна и я попита, опитвайки се да звучи любезно:

– Кажи ми какво мога да направя за теб? Трябват ли ти пари?

Тя поклати глава.

– Да ти уредя собствено жилище или да ти помогна да се омъжиш за някой по-богат?

– Нищо не ми е необходимо – отвърна тя.

Настъпи неловко мълчание. Погледна го в очите и заяви рязко, но някак неловко:

– Има само едно нещо, което желая повече от всичко и само ти можеш да ми го дадеш, – той повдигна леко вежди и я изчака да продължи. – Никола, – каза тя, от очите ѝ бликнаха сълзи, – знам, че не си се отрекъл напълно от Господ. Кажи ми, че все още си вярващ.

– Не съм,  – отговори той. – Преди малко заявих и пред другите това, което наистина мисля, няма една-единствена истинска религия.

– Когато ти изрече тези ужасни думи, – сълзите вече се стичаха по лицето ѝ, явно мъката ѝ беше искрена, – видях те да гориш в ада. Пламъците те поглъщаха. Това очаква всички ни след смъртта, освен ако не се завърнеш при Бог.

Той бе решил да  не се подава на никакви увещания, за да могат хората му да вярва в каквото си искат. Никога нямаше да се откаже от тази своя позиция.

– Милена, – каза по-меко той, – не бива да ми говориш за тези неща. Забраних ти да се обръщаш към мен по този повод.

– Но твоят вечен живот и душата ти са застрашени. Мой дълг е да се опитам да те спася. Мислиш ли, че ми е леко да го правя? Виж как треперя! Трудно ми е да ти казвам всичко това. Но съм длъжна!

– Моят живот е тук, в този свят, – заяви той твърдо. Разпери ръце към градината. – Това не е ли достатъчно? Това е светът, в който сме родени и ще умрем. Това е достатъчно голямо чудо.

– Но този свят е създаден от Бог, – каза тя.

– Не, той сам се сътворява и е много по-велик, отколкото си мислиш.

– Не може да е по-велик от Бога.

– Бог, божествата, всичките ни религии са създадени от човешкия род, – каза той.

Вече не ѝ се ядосваше, но не виждаше защо трябваше да продължават този безсмислен разговор.

– Откъснал съм се от Него. Обстоятелствата около мен не ми позволяват да се върна, – той усети как въпреки топлия ден го побиват тръпки от собствените му думи.

Спомни си смъртта на Даниел отхвърленият, който се бе възприемал като пратеник на Бога. Именно тази жестока смърт бе сложила край на минало му и вярата от детството. Те вече не можеха да бъдат възкресени.

Седяха един до друг. Това което очакваха ги бе подбудило към размисъл. Васил едва сега погледна момчето пред себе си.

– Кириле, ако знаеше с колко малко здрав разум се управлява светът. Преди всяко бедствие все някой е предупреждавал за него. Но никой от предупреждаващите не е видял добро. Такъв е светът и никой не може да го промени, дори такива невзрачни пешки като теб или едра риба като мен.

– Няма ли да се опитате да ги спрете?

– Не, няма, ти също не можеш. Тук всичко се крепи на търговията, алчността и  вярата, че родът на Патароците са могъщи, и никой не рискува да ги нападне или да не им се подчини. Да изчакваме зад стените, докато ни обсаждат, е неприемливо. Те не могат да ни победят, но ние можем да загубим. Тук можем да издържим сто години обсада, но само след шест месеца ще избухнат бунтове зад стените. Това е войната.

– Аз знам как да се бият с тях.

Васил го погледна остро.

– Какво очакваш? Някой да се съветваме с теб? Всички тези възрастни мъже са се сражавали заедно със Соломон или са обучавани от него, макар че не го обичаха много. Но ти, едно никому неизвестно момче… безлична твар се би с него. Не се и надявай. – Той нетърпеливо махна с ръка и добави: – Трябваше да пощадиш Соломон и да не го убиваш.

– Той щеше ли да го направи за мен?

– Много ясно, че не. Ако го беше пощадил, щеше да си спечелиш добро мнение за себе си, а него да изравниш със земята. Силата е безмилостна към човека, който я притежава, както и към жертвите му. Тях смазва, а него трови. Истината е, че никой не притежава за дълго мощ. Който я има, започва прекалено да се осланя на нея и това го погубва.

Раздразнен от това, че не намираше подходящ отговор, Кирил се обърна да си върви.

– След станалото между вас със Соломон срещу теб се е надигнала силна омраза, – каза Васил. – Помисли за това, което ти казах и ще разбереш.

– Пет пари не давам какво си мислят другите.

– Това си е твой проблем, че не се интересуваш какво си мислят хората за теб. А би трябвало да те интересува.

Наполеоновият маршал Луи Даву много се увличал по всякакъв род обезщетения в пари, материали и стоки, наложени от победителя на победените след война; вземания, изисквани от завоевателя на окупирано население и конфискации.

Съответната информация достигнала до императора.

Веднъж той отбелязал:

– Даву, вие сте най-големият обирджия в света!

– След вас, Ваше величество, – отговорил маршалът.

Императорът не реагирал на тази дързост. На хората, които са му били нужни, Наполеон много е прощавал и прекалено е позволявал.

Размениха си телефонните номера и си набелязаха неопределени планове за връзка. И двамата усещаха, че тези запланувани действия няма да станат, но се бяха примирили предварително.

– Е, жела ти успех, – каза сковано Катя.

– Изследването ти изглежда обещаващо, – каза Марко, като по този начин се опита още малко да я задържи.

– Мисля, че се поувлякох малко. Пренебрегнах основното правило при такъв род изследвания, – усмихна се кисело Катя.

– Къде ще отидеш сега?

– Мисля да остана зад бюрото известно време, докато ми поставят нова задача, – много тихо каза Катя.

Марко хвана ръцете ѝ, погледна я в очите, привлече я към себе си и нежно я целуна. Двамата се отдръпнаха бързо един от друг.

– Късмет, Катя.

– Късмет и на теб , Марко.

Двамата дълго се гледаха в очите. Марко имаше чувство, че я вижда за последен път. Чувстваше се неловко, но мигът бе очарователен.

Ако се бяха срещнали по друго време и на друго място, може би щяха да излизат заедно на срещи и да се разхождат в някой огромен парк.

– Сбогом, – каза Катя и изтича навън.

Някой побутна Марко по лакътя. Когато се обърна, той видя побеляла жена, но забеляза, че очите ѝ греят дружелюбно.

– Това не е моя работа, младежо, – каза жената, – но мисля, че трябва а я настигнете.

Марко се огледа. Катя бе изчезнала.

– Може би сте права, но  …… такъв е живота, – тежко въздъхна Марко.

– Е, всички се учим от грешките си, – засмя се жената.

Марко също ѝ се усмихна.

– Смятам, че направихте грешка, като я оставихте да си тръгне, – каза жената, – но никога не е късно.

Марко грабна чантата си, обърна се към възрастната жена и ѝ каза:

– Благодаря ви.

След това усмихнат побягна към вратата с надежда, че ще настигне Катя и ще ѝ каже всичко, дори и до му откажеше……