Времето бе студено. Хората седяха по домовете си и се грееха край печките. Моника неспокойно се въртеше и се чудеше какво да прави. Когато входната врата се хлопна тя скочи и каза високо:

– Мамо ти ли си?

– Да слънчице, – засмя се майка ѝ.

– Ще дойдеш ли с мен да отидем до библиотеката? – Моника умолително погледна майка си.

– До сега можеше да отидеш сама, – каза майка ѝ.

– Да, но когато съм с теб ми е по хубаво.

Майката въздъхна и тръгна към антрето:

– Добре, приготви се, след пет минути тръгваме.

Моника се оживи. Предметите оживяха край нея. Палто, шапка обувки, панталони, шал, ….Книгите бързо се наместиха в една платнена торбичка. И след пет минути едно засмяно детско лице вече бе на вратата.

Те бяха майка и дъщеря, но бяха и големи приятелки. Сега вървяха по пътя и всяка споделяше какво ѝ е направило впечатление.

– Виж това клонче как е застанало, – засмя се Моника, – прилича на клюн на додо.

– А онзи натрупания сняг върху дънера, не ти ли прилича на капата на чичо ти Симо.

Нюансите, сравненията и причудливите форми се редяха едни след други и двете неусетно стигнаха до библиотеката.

Посрещна ги жена, която им даде номерче за багажа и прибра чантите им.

– Колко е хубаво, майка и дъщеря, да вървят заедно така, – каза с тъжна усмивка жената.

Моника учудено я погледна, а майка ѝ се усмихна приветливо.

– О, вие нищо не знаете, – започна жената огорчено. – Моите родители не ме обичаха. Всичко все за брат ми. И какво стана? Брат ми се оправи. Има си семейство, хубава работа,а аз се разболях и сега съм тук, а като се прибера в къщи, съм съвсем сама.

– Не вярвам родителите ви да не са ви обичали, – опита се да я успокои Моника.

– Брат ми го пускаха навсякъде, а на мен не мира разрешаваха да излизам много навън. Никъде не съм ходила, нито на екскурзии, нито на забави, …. Дори и да излезех някъде, родителите ми настояваха да се върна бързо.

– Вашите родители са ви обичали много, – каза майката на Моника.

Жената я изгледа изненадано.

– Те не са ви пускали навън, защото са се страхували, да не ви се случи нещо лошо, – продължи майката на Моника. –  Не са искали да ви загубят. За тях вие сте били много ценна. Брат ви е можел сам да се справи с всичко, но за тях вие сте били крехка и нежна. Искали са да ви пазят и закрилят.

– Никога до сега не съм си мислила за тези неща по този начин, – очите на жената се напълниха със сълзи. – Да права сте. Те наистина са ме обичали.

По време на войната във Виетнам, американските военни пръскали с „Agent Orange“ над виетнамската джунгла. Така те унищожавали листата на дърветата, където са били скрити партизаните. Последствията за Виетнам са били много сериозни.

4,8  милиона човека са били заразени от тези химикали. Стотици хиляди от тях са загинали, а милиони хора, включително и техните потомци продължават да боледуват поради тази отрова.

В бедно село в северната част на Виетнам в малка къща живее едно момиче на име Нгуен. Тя е една от многото, които са получили „наследство“ от войната.

Нгуен се е родила без ръце, затова ежедневната си работа върши с краката. Тя живее с родителите си в провинция Вин Фук.

Нгуен може да върши домакинска работа. Тя се грижи за племенниците си, като по този начин помага на своето семейство.

В свободното си време чете книги и да използват Интернет. Тя мечтае за собствен малък дом, за да живее спокойно в своето село.

Окръжният съд в един от градовете на региона Волин имал много тъжен опит. Едва не осъдили невинен човек.

А ето как е случило това.

Един човек излязъл в градината си и видял, че кравата на съседите му е изяла всичкото му зеле, а момчето пасящо кравите спокойно спало. Мъжът се разгневил и с една пръчка ударил момчето право в главата и то умряло.

Родителите на убитото момче се карали с друг съсед и го обвинили за убийството на детето им.

В съда било заведено дело срещу невинен човек, дори били представени свидетели.

В съда бил и истинският убиец. Съдът изслушал показанията на свидетелите, които твърдели, че обвиняемият е убил момчето и му присъдили 15 години затвор.

Но тогава се случило нещо необичайно. Излязъл убиецът и треперещ от вълнение и страх разказал, как и защо е убил детето.

– Как е възможно това, а свидетелите? – попитал в недоумение съдията.

– Всички те излъгаха. Ето пръчката,  с която убих момчето. Това никой не видя, – решително казал убиецът.

Тогава съдът решил да освободи обвиняемия и убиеца, а лъжесвидетелките осъдили на 15 години затвор.

– Боже, – промълвил един от лъжесвидетелите, нима за 20 лева сега ще трябва 15 години да лежа в затвора?

„Не лъжесвидетелствай против ближния си“ се казва в Библията. Лъжесвидетелството не е само да кажем лъжа в съдебната зала, но и когато уговаряме човек да свидетелства лъжейки заради нас.

Длъжни сме да казваме само истината, свидетелствайки в полза или против някой друг.

Лъжесвидетелството е да говориш какъвто и да е вид лъжи против който и да е човек.

Наближаваше празник и както обикновено в църквата се готвеха за него. Разучаваха нови песни, репетираха сценки, ….

Една от жените, която професионално се занимава с танци, реши да представи танц, в който участват само деца.

На първата репетиция дойдоха само няколко деца и тя се разстрои, защото за танца ѝ трябваха по-голям брой участници.

И тя реши да направи допълнително съобщение в църквата, за да дойдат повече деца.

В неделя жената застана пред микрофона и каза следното:

– Драги родители, в нашата църква катастрофално недостигат деца….

Тя искаше да продължи, но не можа. В залата започнаха да се смеят.

Първоначално само един човек се смееше, но малко след това останалите се заливаха от смях.

Трябва да се отбележи, че родителите обърнаха внимание на призива на жената и в последните няколко години броя на децата в църквата се увеличи.

Надя се разходи с майка си, а после двете тръгнаха към къщи. Малко след това се прибра и Таня от училище.

След обяд двете момичета се скараха. Майката скочи да ги „разтървава“. Позната история нали?

Вечерта Слави, бащата на Таня и Надя, се върна от работа. Момичетата му разказаха за неприятностите си и той ги успокои. Той умееше много добре да прави това.

И отново в дома имаше любов, смях и игри.

Но Таня беше тъжна. Тя няколко пъти погледна към майка си, сякаш искаше да ѝ каже нещо.

– Таня, искаш ли да си поговорим? – попита майка ѝ.

– Да, мамо.

Таня затвори вратата на стаята. Двете дълго седяха и мълчаха. Очите на Таня се напълниха със сълзи.

– Кажи ми, – помоли я майка ѝ, – какво те измъчва?

– Мамо, ти знаеш, че аз много те обичам ….но ти не беше права…. Мога ли да ти кажа, че ти сбърка?

– Можеш, Таня.

– Когато се скарахме със Надя, ти дойде и ни каза да прекратим и да отидем бързо в кухнята. Дори не попита какво се е случило. Надя ми се изплези, а аз бях толкова разстроена. Исках да ме прегърнеш, а ти се ядоса.

Майката прегърна Таня и каза:

– Прости ми, Таня.

– Мамо, нали не ми се обиди, че ти казах това? Отдавна исках …., но се страхувах да не те разстроя. Ходих в църквата и там всичко разказах на Бога. Сега ти казах и на теб, и ми стана по-леко.

– Не, мило дете, не съм се обидила. Просто ме боли, че бързо съм забравила как аз бях в детството си….. Плачех за това, че моите родители бяха постоянно на работа и нямаха време за мен. Много често обливах със сълзи плюшеното си мече. Тогава обещах, че с моите деца няма да бъде така. Благодаря ти, Таня, ти много ми помогна. Бих искал да знаеш, че ти, сестра ти и баща ти сте най-важните за мен и бих искала да сте щастливи.

После двете дълго седяха, плакаха и си говореха.