Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Бонифаций бил роб на една благочестива аристократка Аглая. Робството му съвсем не било тежко за него. Бонифаций трябвало само да следи за многобройните желания на господарката си. Работата не била изморителна, животът му бил осигурен, имало много веселие с трапези и развлечения.

Случило се така, че Бонифаций и Аглая се влюбили един в друг, но не могли да сключат брак. Римският закон забранявал подобни отношения между патриций и роб.

Намиращи се блудно съжителство, на влюбените това им тежало и те се стараели това да „компенсират“ с дела на милосърдие.

Веднъж Аглая заповядала на своя роб да отиде в Източната част на Римската империя, където имало голямо гонение на християни.

Бонифаций трябвало да откупи мощите на един от тези мъченици, за да може господарката му да го запази в дома си. Такава била благочестивата традиция сред християните.

Аглая снабдил с необходимата сума пари слугата си. Тръгвайки Бонифаций я попитал на шега:

– Какво ще стане ако аз не намеря тяло на мъченик, а на теб ти донесат моето тяло, измъчено за Христос? Ще го приемеш ли с чест?

Аглая строго го наказала, за това негово лекомислие.

Пристигайки в нужния град, Бонифаций се установил в една странноприемница, а след това се отправил към главния площад, където по това време били измъчвани и екзекутирани християни в цирка, популярно по това време „представление“.

Той си купил билет и седнал на трибуната.

Какво се е случило тогава в главата на юношата, никой не знае. Гледайки страданията на християните, той изведнъж скочил на арената и започнал да целува измъчваните и да ги облива със сълзите си.

Един от войниците го попитал:

– Кой си ти?

Бонифаций твърдо отговорил:

– Аз съм християнин.

Няколко дена пред очите на същата публика той издържал ужасни мъчения. Останал несломен и бил екзекутиран.

След известно време на любимата му наистина ѝ донесли мощите …. на нейния бивш роб.

Градът от XVII по XVIII век е бил един от центровете на търговията с роби в региона.

Трябва да се отбележи, че от средата на XIX век, търговията с роби е била обявена извън закона и градът започнал да запада.

Тогава султанът преместил столицата си от Маската в Занзибар.

Минималната температура в града никога не е падала под 11 ° C.

Последната отвъдморска територия на султаната на Мускат и Оман е град Гуадар, разположен на брега на Белуджистан.

През 1958 г. султан Саид бен Таймур е продал този имот на правителството на Пакистан за 3 милиона риала, около 8 милиона долара.

Американците много високо ценят времето си.

– Ние сме роби на времето, – казват те.

Разглеждат го като нещо реално и материално. Те го отчитат като бюджет, икономисват го и го харчат, крадат и убиват го, съкращават и се отчитат за него, даже му определят цена.

Времето за тях е скъпо струващ товар.

Тъй като американците високо ценят времето, те много негодуват срещу тези, които го губят или без всякаква причина им го отнемат от тях лично.

Повечето американци си правят списък, в който уточняват кога и какво ще правят, по часове и минути. Във връзка с това, те се стараят максимално да го икономисат. Предпочитат да ползват факсове, телефони, електронна поща, а не лични срещи и контакти, които отнемат много по-малко време.

В другите страни такова водене на бизнес не се смята за приемливо.

В САЩ окончателното договаряне, по правило, се подписва лично.

Американецът се стреми да реши всеки възникнал проблем, колкото се може по -бързо, по-просто, да не кажем дори примитивно и не с бавни, но достъпни за тях начини.

Мавритания е последната държава в света, където властите не преследват робовладелците.

Въпреки официалното премахване на робството, първо през юли 1980 г. и след това през 2007 г., де факто от порядъка на 1/5 от населението, около 600 000 души през 2011 г., са роби.

Повечето роби са черни и принадлежат на берберската класа.